Предстоящи събития
Двудневна екскурзия в Родопите - от Чала до Триград, резерват Казаните и най-високата панорамна площадка на Балканите - Вълчи камък! 23-11-2019 Двудневна - Родопите - от Чала до Триград, Казаните, Вълчи камък (Начинаещи) Тържествено приключване на 2019г - хижа Яворов и разходка по Суходолската долина, Погледец и куп изненади!!! :) 30-11-2019 Приключване на 2019г - хижа Яворов, Пирин (Начинаещи) Патагония - толкова далечна, възхитителна и бленувана! От Игуасу до Ушуая - 5 национални парка и фантастичен кръг на Края на Света! :) 02-12-2019 Патагония - мечта на Края на Света! (Средно напреднали) Двудневна опознавателна екскурзия в югозападната част на Рила планина 07-12-2019 Рила - хижа Македония и резерват Парангалица (Начинаещи) Зимна Старопланинска приказка - приключения в резерват Чупрене - х. Горски Рай и връх Оба /2033м/!!! 04-01-2020 Зимна Стара планина - х. Горски Рай и връх Оба (Средно напреднали) Зимна екскурзия в Пирин - изкачване на върховете Полежан и Безбог 11-01-2020 Зимен Пирин - изкачване на Полежан и Безбог (Начинаещи) Двудневна зимна екскурзия в Родопите - Караджов камък и вълнуващ преход от Добростан до Асеновград! :) 18-01-2020 Зимни Родопи - Караджов камък и Добростанския дял (Начинаещи) Зимна Старопланинска приказка - приключения в резерват Царичина и изкачване на връх Вежен! 25-01-2020 Зимна Стара планина - хижа и връх Вежен (Средно напреднали) Двудневна зимна екскурзия в Родопите - резерват Червената стена и неговите мохикани - върховете Попа и Червената стена!!! :) 01-02-2020 Зимни Родопи - от Бачковски манастир до Югово (Средно напреднали) Зимна екскурзия до Спано Поле, Спанополски чукар и Дончови Караули в Пирин 08-02-2020 Зимен Пирин - Спано Поле и Дончови Караули (Средно Напреднали) Зимна екскурзия до Спано Поле и изкачване на любимия на много турсити връх Синаница :) 15-02-2020 Зимен Пирин - Изкачване на Синаница от Спано поле (Средно напреднали) Двудневна зимна екскурзия в Родопите - Древният Кемеров мост, панорамният връх Виденица и дръзката пътеката Дяволския мост 15-02-2020 Зимни Родопи - връх Виденица, Кемеров мост и пътеката Дяволския мост (Начинаещи) Алиботуш (Славянка) през зимата - наслада за душата! Изкачване на Голям Царев връх и разходка в Стъргач планина! 22-02-2020 Славянка планина в бяла премяна - Голям Царев връх, резерват Алиботуш и планината Стъргач (Средно Напреднали) Двудневна зимна екскурзия в Пирин - изкачване на Газей, Ушиците и Полежаните 22-02-2020 Зимен Пирин - Газей, Ушиците и Полежаните (Средно напреднали) Екскурзия - изненада! :) 29-02-2020 Зимна екскурзия-изненада!!! (Начинаещи) Зимен празник в Рила - Страшното езеро и Купените еднодневно 03-03-2020 Зимна Рила - Страшното езеро и връх Голям Купен (Средно напреднали) Зимно изкачване на връх Куклите в Пирин. Траверс и опция за изкачване на Зъба. 07-03-2020 Зимен Пирин - изкачване и траверс на Куклите (Средно напреднали) Двудневна зимна екскурзия в Пирин - траверс на страховития гребен на Малък Полежан - една от топ-екскурзиите на зимата!!! 07-03-2020 Зимен Пирин - Попово езеро и преход от Безбог до Демяница през гребена на М. Полежан (Средно напреднали) Зимен преход в Рила - от х. Рилски езера през Харамията, Зелени рид до х. Иван Вазов 14-03-2020 Двудневна зимна екскурзия в Рила - до х. Иван Вазов и обратно (Средно напреднали) Двудневна зимна екскурзия в Пирин - изкачване на върховете Джано и Дисилица. Кременските езера в бяла премяна! :) 14-03-2020 Зимен Пирин - Джано и Дисилица (Средно напреднали) Зимна екскурзия в Пирин - изкачване на северния ръб на Валявишкия чукар и Тевно езеро :) 21-03-2020 Зимен Пирин - Тевно езеро и изкачване на северния ръб на Валявишки чукар (Средно напреднали) Двудневна зимна екскурзия в Родопите - билото Карлък, Гела и Турлата - "най-високата" екскурзия на Родопите 21-03-2020 Зимни Родопи - трекинг по билото Карлък и Турлата над Гела (Средно Напреднали) Еднодневна зимнa екскурзия до връх Мальовица в Рила 28-03-2020 Зимна Рила - Връх Мальовица - бяла мечта (Средно напреднали) Зимно изкачване на Митикас в Олимп! Сензационен преход за напреднали! 02-04-2020 Олимп - зимно изкачване на Митикас (Напреднали) Зимна екскурзия в Пирин - Спано поле, Мозговишки рид и Гредаро - необикновена изненада в Пирин! :) 04-04-2020 Зимен Пирин - Спано Поле, Мозговишки рид и Гредаро (Средно напреднали) Зимна екскурзия до Тевно езеро в Пирин - двудневна екскурзия за истинските ценители 10-04-2020 Зимен Пирин - Тевно езеро (Средно напреднали) Индонезия - пътешествие сред изумителни острови, вулкани и изгреви от тях, джунгла, храмове, бит и култура на най-голямата мюсюлманска страна в света!!! 10-04-2020 Индонезия - 4 вулкана, 3 дни в джунглата, гмуркане, много бит и култура!!! Зимнa екскурзия до Тодорин връх и Синьото езеро в Пирин - рай за душата! 10-04-2020 Зимнa екскурзия до Тодорин връх и Синьото езеро в Пирин (Средно напреднали) Хималаите - необикновеният Непал, преход до Светилището на Анапурна и грандиозният Даулагири 17-04-2020 Хималаите - Светилището на Анапурна и Даулагири (Начинаещи) Зимна екскурзия в Пирин - изкачване на най-трудния туристически връх - Голяма Стража!!! :) 18-04-2020 Зимен Пирин - изкачване на умопомрачителния Голяма Стража! (Напреднали) Зимно изкачване на връх Каменица - двудневна екскурзия в Пирин! 18-04-2020 Зимен Пирин - изкачване на величествената Каменица (Средно напреднали) Перу - Кордилерите Бланка и Уайуаш /Андите/ - 8 дневен трекинг около най-красивите и вълнуващи върхове на Земята! Мачу Пикчу, Амазонската джунгла и още много!!! 14-05-2020 Перу - чудеса, 8-дневен трекинг в Кордилерите Бланка и Уайуаш, Амазонската джунгла! (Средно Напреднали) Корсика - Средиземноморското планинско чудо! 10 дни сред зашеметяващи скалисти планини, поразителни езера и удивителни водопади! 13-06-2020 Феноменът Корсика и митичният маршрут GR20 - 10 дни! (Средно Напреднали) Исландия - земя на елфи, мистерии, лед и огън, гейзери, зеленина, изумителни водопади, пещери, ледници, дъги и щастливи хора! (Начинаещи) - 9 (10) дни 20-06-2020 Пътешествие в Исландия - в надпревара с чудесата на Земята (Начинаещи) Фарьорските острови - тайното съкровище на Северния Атлантик (Средно Напреднали) - 9 дни 04-07-2020 Фарьорските острови - романтичната стихия на Северния Атлантик (Средно Напреднали) Очарованието на Италия - Доломитите - 9 дни паметни приключения! 18-07-2020 Гордостта на Италия - приказните Доломити 9 дни (Средно Напреднали) 9-дневна екскурзия в Юлийските Алпи (Словения) - изкачване на словенските първенци Триглав и Шкрлатица, както и още 4 големи върха! Водопади и внушителни панорами!!! 08-08-2020 Юлийските Алпи - 6 големи върха за 9 дни! (Средно напреднали) Монголия - копнеж по дивото! Седем дни в Алтай и десет дни в пустинята Гоби - добре дошли при истински свободните хора и земята на "вечното синьо небе" - 20 дни :) 12-08-2020 Монголия - недокосната от модерния свят - Алтай и Гоби (Средно напреднали) Дивата Албания - 9 предизвикателни дни в Албанските Алпи! 22-08-2020 Албанска Проклетия - 9 дни за истински ценители (Средно Напреднали) Индия - Гарвалски Хималаи - изкачване на връх Гаруда /6000м/ и трекинг до базовите лагери и района на върховете Чангабанг, Каланка, Дунагири и Нанда Деви - 18 дни :) 12-09-2020 Гарвалски Хималаи - Лагер 1 на Чангабанг и изкачване на връх Гаруда /6000м/ (Средно напреднали) Вълшебната долина Хунза и трекинг до базовите лагери на Нанга Парбат, Ракапоши и Диран. Изумителна Природа на една шепа площ! :) 17-09-2020 Пакистан - долината Хунза и трекинг до базовите лагери на Нанга Парбат и Диран (Начинаещи) Обикни Армения, за да я опознаеш! 12 дни, наситени с богата култура, величествена история, неосквернена природа, качествена кухня и много други, привличащи ни, блага! 18-09-2020 Армения - необикновена и самобитна (Средно Напреднали) Чили, Боливия и Полинезия - Великденски остров, Атакама, несравнимото езеро Уюни, най-високият вулкан на света и приключения в Андите - 19 дни :) 13-11-2020 Чили - „Там, където свършва Земята“! Боливия и Великденски остров! (Начинаещи)

Пътепис на Калина Тотева за пътешествието ни в Патагония - април, 2018г - Част 1 - Сантяго и Торес Дел Пайне :)

"До края на света и обратно!"

Калина Тотева

Част 1 - Чилийска Патагония

   Китайският философ Лао Дзъ е казал, че пътуването от хиляда мили започва с една стъпка. Тази първа стъпка аз извървях мислено, в своето въображение, чрез раждането на една мечта, наглед далечна и непостижима. Също като Патагония. Мечта, чиито корени вероятно могат да се проследят назад във времето до уроците по география на света в училище, до постепенно зародилата се любов към испанския език и досега с испаноамериканските музика и танци, до преклонението към планината и природните творения, до неочаквано споходилата ме (но някак предусещана) по време на предишното ми южноамериканско приключение любов от пръв поглед към Чили и магнетичния му север… Една мечта, намерила своето въплъщение в „Рогата“ (Los Cuernos) в един съвсем обикновен летен ден, неотличаващ се по нищо от много други.
Преди няколко години, да кажем пет-шест, с група приятели започнахме да планираме пътуване до Перу. Искаше ни се да го комбинираме с посещение на съседна държава. Един от логичните варианти беше Чили, както заради физическата близост, макар че разстоянията съвсем не са за подценяване, така и заради неземните пейзажи на пустинята Атакама. Въпреки че имах представа за част от притегателните центрове на Чили като Сан Педро де Атакама и Великденския остров, не подозирах за богатството от национални паркове, с което разполага тази страна. Търсенията ми все още не се простираха толкова на юг. Но грешката ми беше поправена съвсем изненадващо, когато в търсачката на Google се натъкнах на снимки на вече споменатите рога – една от емблемите на националния парк „Торес дел Пайне“ (Torres del Paine) в чилийска Патагония. Несъмнено една от най-поразителните гледки на нашата планета, която се загнезди дълбоко в съзнанието ми. И макар че този опит за организиране на пътуване не се претвори в реални действия, най-ценното, гледайки от перспективата на времето, бе надигането на решимостта, доста плаха и крехка в началото, че някой ден ще се насладя на тази гледка на живо.
Дълго време не ми беше ясно как може да се случи това поради сложността да организираш подобно пътуване, финансовите измерения на начинанието и още по-трудното намиране на съмишленици от приятелския кръг, които да обичат пешеходните преходи с тежка раница на гърба – „саможертва“, на която малцина са готови.
В един също така обикновен летен ден, две-три години по-късно, получих отговор на този въпрос. Моя приятелка, Таня, се появи на снимките на неизвестната дотогава за мен агенция „Алекстрек“ във Фейсбук. С любопитство посетих уебсайта им и ми отне доста време, докато осъзная, че е истина. Не можех да повярвам на късмета си. Честно казано дори и сега, след две осъществени южноамерикански приключения, понякога ми се струва нереално. Не просто предлагаха пътуване до Перу и северната част на Чили, почти както аз си го бях представяла, но и обиколка на едни от най-емблематичните места в Патагония, дори и на остров Огнена земя. Та кой ходи на Огнена земя!?! Признавам си, че действието се разигра на работното място. Голяма скица трябва да съм била, тъй като цял ден не можех да си намеря място от вълнение. Имах известно колебание на кое пътешествие да отида първо. Беше ясно, че ще осъществя и двете. Все пак реших да карам по ред. Първо Перу и чилийския север. След това Патагония.
Така от далечна и непостижима Патагония стана близка и възможна. А кой да предположи, че точно с Таня ще споделя това пътуване? Съдбата си знае работата.
Още с връщането от Перу и Чили през септември 2016 г. казах на Сашо, собственик на „Алекстрек“ и наш водач, да ме брои за следващото пътуване до Патагония, когато и да се осъществи. В онзи момент дори не беше обявена нова дата, а първото му организирано пътуване в тази част на южноамериканския континент тепърва предстоеше, след два месеца. Първоначално Сашо се спря на януари 2018 г., когато в Южното полукълбо е лято, но поради липса на достатъчно кандидат-патагонци пътуването беше отложено за април. Бяха месеци на напрегнато очакване, а благата вест получих на неслучайно място – в Севиля, докато със сестра ми кръстосвахме Южна Испания през септември 2017 година. Именно там Фернандо Магелан поставя началото на околосветското си пътешествие през шестнадесети век. И ако това не е знак от съдбата!

12.04.2018 г. – Приключението започва

Ето, че дългите месеци на очакване някак неусетно се изтърколиха. Месеци, в които многократно препрочитах програмата на пътуването, разглеждах снимки в Интернет и опознавах „на теория“ местата, които щяхме да посетим. Месеци на подготовка и внимателно подбиране на екипировката, на опресняване на испанския език. Месеци на вълнение и опити да осмисля какво предстоеше. Впоследствие се оказа, че е трудно да го осмислиш дори след като си го преживял, а какво остава да си го представиш преди да се е случило.
Около 3 часа следобед с мама се отправихме към летището. Преди това с тъга се сбогувах с Бианка и Алиса, нашите сладки муцунки, които като видят, че се стяга багаж, винаги знаят, че някой ще изчезне. Винаги ми е трудно, когато тръгвам на път, тъй като те не разбират къде отивам и кога ще се върна и гледат тъжно и упорито, особено Бианка.
Когато пристигнахме на летището, спътниците ми, с които тепърва предстоеше да се опознаваме, тъй като се бяхме виждали едва един път, вече бяха на линия и разбира се в приповдигнато настроение. Сашо за пореден път ни изненада с боядисаната си брада, този път в оранжево. Традиция при дългите пътешествия.
Предстояха ни около 17 часа във въздуха по трасето София-Париж-Сантяго, като само вторият полет беше с продължителност от 14 часа. Air France успяха да ни изправят на нокти преди заминаването заради нескончаемите си стачки, включително на 10 и 11 април. Разминахме се на косъм и в 5:35 часа излетяхме за френската столица, а малко преди полунощ местно време – за Чили.

13.04.2018 г. – Завръщане в Чили

Чили или „там, където свършва земята“ на езика на племето мапуче. Име, извикващо в съзнанието ми спомени за незабравими преживявания и усещане за дълбока и необяснима връзка с тази далечна земя.
Страната често бива описвана като тясна и дълга ивица земя, заключена между Андите и Тихия океан. На север тя граничи с Перу, на североизток – с Боливия, на изток – с Аржентина, а на юг пределите ѝ се очертават от протока Дрейк. Крайбрежието ѝ се простира на над 4300 км, а ако се вземат предвид и териториалните претенции на Чили над части от Антарктида, макар за момента те да са замразени от Антарктическия договор, то дължината му надхвърля 8000 км. Разположението на страната определя богатството от пейзажи, климатични условия, флора и фауна, но и я излага на въздействието на различни природни катаклизми.
Малко след 9 часа местно време на 13 април, при това петък, благополучно кацнахме в столицата Сантяго, на международното летище, носещо името на Артуро Мерино Бенитес (Arturo Merino Benítez) – авиатор и основател на чилийските военновъздушни сили, както и на националния авиопревозвач LAN. Посрещнаха ни сухият, почти пустинен пейзаж с неговите жълто-кафяви тонове; очертанията на величествените Анди; безоблачно, синьо небе и ярко слънце. Разбира се, едно от първите неща, които направих след като кацнахме, беше да се обадя вкъщи. Оказа се, че родителите ми, които на този ден отбелязваха 32-та годишнина от сватбата си, и сестра ми часове наред са следили движението на самолета в сайта Flightradar24. Чуден празник са изкарали!
Още по време на паспортната проверка пуснах моя испански в действие. Както навсякъде по света, местните винаги са приятно изненадани и по-благоприятно настроени, когато говориш на техния език. Бях решила да използвам всяка възможност да упражнявам езика, тъй като в България възможностите са по-ограничени. Затова пък и Сашо се погрижи да ми осигури много такива.
Както и при предишното ми пътуване, бях силно впечатлена от стриктността, с която чилийските власти извършваха проверките за внос на животински и растителни продукти. Човек си мисли, че след като е минал паспортната проверка и е взел багажа си, вече съвсем легално се намира в Чили, но нищо подобно. Тук проверки на багажа има и при излизане от летището, не само на влизане. На метри от зоната за посрещане на пътниците миловидни лабрадори дискретно обдушват пристигащите и багажа им, а ако не дай си Боже се задържат по-дълго край някого, митничарите маркират багажа му с червена лепенка. Освен това трябваше да попълним и декларация, която ни дадоха още по време на полета, за да потвърдим, че не внасяме забранени продукти. Съхранението на биоразнообразието в страната и предотвратяването на всякакви заплахи за екосистемата и земеделието се възприемат много сериозно.
С таксита, които със Сашо уговорихме на място, се придвижихме до хотела, разположен буквално в сърцето на историческия център на Сантяго. Трафикът в петъчната сутрин беше сериозен, поради което сравнително краткото разстояние от около 17 километра изминахме за час. Тъй като часът за настаняване в хотела беше 14:30, струпахме багажа в една от стаите, взехме най-необходимото и с ентусиазъм тръгнахме да изучаваме чилийската столица, напук на натрупаната умора от дългия полет, недоспиването и часовата разлика.
Една от първите ни задачи беше да обменим пари, след което Сашо ни заведе до малко пазарче встрани от центъра, където си купихме пресни и много вкусни банани, грозде, манго, авокадо и други плодове. Изборът беше голям. Продаваха всякакви екзотични плодове, чиито имена дори не бяхме чували. Запасихме се с вода, защото беше наистина горещо. Шокът от смяната на температурата беше голям, след като едва наскоро се бяхме измъкнали от лапите на зимата по нашите географски ширини.
Вече можехме спокойно да се насладим на разходката. Отправихме се към централния площад, Plaza de Armas, с паметника на испанския завоевател Педро де Валвидия (Pedro de Valvidia) – основател на Сантяго и на Чили, и с катедралата Catedral Metropolitana de Santiago – главен католически храм в страната, построен през 18-ти век. Следващата ни цел беше хълмът Cerro de San Cristobal, който се извисяваше над града, или поне над част от него. По пътя минахме по силно оживена улица в квартал Bellas Artes, от двете страни на която се нижеха ресторантчета, барове и други заведения, от които звучаха салса, регетон, меренге и други латиноамерикански ритми. Фиестата беше в разгара си още в ранния следобед. Наблизо имаше и университет. Явно и тук ученето и купонът вървят ръка за ръка.
От подножието на хълма тръгва фуникуляр с четири открити кабинки, който улеснява достъпа до върха му. Фуникулярите са всъщност два и се движат в противоположни посоки, а по средата на трасето спират и се разминават. След това се повозихме и на лифт. Така и така ни предстояха осем дни трекинг. Защо да не се поглезим? По този начин успяхме да видим различни части на града, който е огромен и може да бъде обхванат в своята цялост единствено от въздуха. Под нас, докъдето ни стигаше погледът, буквално се разстилаше море от сгради. Макар и гледката да поразяваше заради размерите на Сантяго, пейзажът не беше особено цветен. Преобладаваха сивите, бежовите и кафяви тонове, които се подсилваха от маранята. Последната правеше едва видими очертанията на Андите. Спомням си, че търсех всякакви цветни елементи наоколо, които да освежат снимките ми.
Бях впечатлена от факта, че в такъв земетръсен район небостъргачите са обичаен елемент от пейзажа, а не изключение. Чили е втората най-земетръсна държава в света след Япония, а тук е регистрирано и най-силното земетресение в света – 9.5 по скалата на Рихтер на 22.05.1960 година. В града се издига най-високата сграда в Южна Америка и втора по височина в Южното полукълбо – Gran Torre Santiago, която със своите 64 етажа доминира над разрастващия се финансов център на града. Оказа се, че хълмът Cerro de San Cristobal е и своеобразна разделителна линия между бедни и богати. От едната му страна се виждаха сгушени едни в други неугледни постройки със схлупени покриви, а от другата – масивни къщи с градини и дори басейни. На най-високата точка на хълма се издига статуя на Дева Мария, която сякаш бди над града и жителите му и ги приканва в своята успокоителна прегръдка.
Докато пътувахме с лифта, под нас се виждаха обширни зелени зони, които са прекрасно място за почивка и разходка и за местните, и за гостите на града. Самият лифт е много добре поддържан, а служителите бяха изключително възпитани и учтиви. Направи ми впечатление, че в обгрижването на посетителите са ангажирани доста хора, предимно млади момчета и момичета. Един човек проверяваше билетите, друг ни помагаше при качването, трети – при слизането, а на крайната станция един младеж сръчно почистваше кабинките.
Въпреки че на хълма се качихме всички заедно, след това се разпръснахме по интереси, а разходката споделих с Таня и Габи. Ние последни слязохме от хълма, даже позакъсняхме, а останалата част от групата ни чакаше къде търпеливо, къде не чак толкова. Но пък и за къде толкова да бързаме, щом като се бяхме отправили към края на света, а той вече беше съвсем близо. На слизане с фуникуляра попаднахме в кабинката, в която на 1.04.1987 г. е пътувал самият Папа Йоан Павел II, за да отправи от хълма своята благословия към Сантяго и Чили. Възприехме го като добро предзнаменование за нашето пътуване.
По пътя към хотела обогатихме впечатленията си от града. Големи булеварди се редуваха с тесни улици. Минахме покрай паркове, в които хората търсеха хладината в сенките на дърветата. Атмосферата беше някак спокойна. Явно хората се настройваха за почивните дни. Бяхме впечатлени от рисунките по стените на сградите, които не бяха просто графити, а цели шедьоври. Оказа се, че този тип изкуство е широко разпространено и в Чили, и в Аржентина, тъй като присъстваше във всички градове, които посетихме.
Хотелът или по-скоро апартаментите, в които бяхме настанени, се помещаваха в небостъргач на 26 етажа. С Габи и Таня споделихме апартамент на 19-я етаж, а от прозорците се откриваха впечатляващи гледки към околността. Сашо предложи да се съберем на покрива на хотела, за да се насладим на залеза, който се очакваше да бъде около 19:30 часа.
Преди това с Таня решихме да посетим друга важна забележителност на града, макар и печално известна с военния преврат на 11.09.1973 г. – президентския дворец „Ла Монеда“ (La Moneda), под чийто покрив първоначално са се секли монети, откъдето идва и името му. На споменатата дата Аугусто Пиночет сваля демократично избрания президент Салвадор Алиенде (който умира именно в двореца) и налага 17-годишен диктаторски режим, по време на който безследно изчезват хиляди „неудобни“ хора. Plaza de la Constitución или „Площадът на Конституцията“, намиращ се в непосредствена близост, ни впечатли с многобройните чилийски знамена, развявани от вятъра, и добре поддържаните паметници на чилийски президенти. В околните сгради пък се помещават редица държавни институции.
Разходихме се по основните търговски улици, които се изпълваха с хора в края на работния ден. Влязохме в магазин, за да купим вода и бира и бяхме удивени от разделението на труда, което се беше установило там. Първо казваш на служител на гише какво искаш да купиш, след което плащаш стоките на касата, която е отделена встрани. После показваш касовата бележка на трети служител, който ти дава покупките. Ако си купил две или повече неща, получаваш и торбичка; ако е само едно – няма торбичка. Забелязах, че както и в Перу, тук услугите за почистване на обувки са широко разпространени по улиците и са по свое му цял ритуал. Клиентът се разполага на удобно, голямо кресло, наподобяващо трон, но все пак на колела, за да осигурява на собственика му лесно придвижване из града. В близост до централния площад предимно по-възрастни мъже се бяха събрали да играят шах, досущ като пред Народния театър в София. В Чили на сигурността се обръща сериозно внимание и непрекъснато се разминавахме с местните полицаи, наречени „карабинерос“ (carabineros), които респектираха с присъствието си.
С Таня се върнахме точно навреме за залеза. Сашо вече беше на покрива, а след това към нас се присъединиха Еми и Свилен, докато Габи предпочете да си почива. Насладихме се на феерията от багри от жълто през розово към лилаво, които вдъхваха нов живот на скучните сгради, а начинът, по който се променяше цветът на Андите, ми напомни за залеза над вулкана Ликанкабур в пустинята Атакама. С напредването на вечерта ставаше все по-хладно и дори облякохме якетата. Досущ като в пустинята – горещо през деня и студено през нощта.
Вече беше време за лягане, тъй като ни предстоеше ранно ставане. Едно от многото. Само от няколко часа бяхме на чилийска земя и вече бяхме събрали безброй нови впечатления и спомени. А приключението тепърва започваше.

14.04.2018 г. – Първи стъпки в Патагония

Станахме по тъмно, около 3 сутринта, след няколко часа непробуден сън, което ме учуди, защото трудно свиквам с часовите разлики. Предстоеше ни вътрешен полет до считания за най-южен континентален град на Земята – Пунта Аренас (Punta Arenas), който се намира на самия Магеланов проток. Той е столица на най-южния, най-големия и в същото време най-слабо населения регион в Чили – „Магелан и Чилийска Антарктида“ (Magallanes y Antártica Chilena). Точно в 4 часа такситата, които бяхме уговорили със Сашо още предишния ден, ни взеха от хотела и се отправихме към летището. Без трафик пътуването отне около 15-20 минути.
При регистрацията за полета с Таня поискахме поне едно място до прозореца, и то „А“, тъй като тръпнехме в очакване на гледките към Патагонското ледено поле, „Торес дел Пайне“ и Магелановия проток. Когато излетяхме от Сантяго, беше все още тъмно и имахме привилегията да видим града от птичи поглед – едно безкрайно море от светлини, както и да посрещнем първите слънчеви лъчи високо в небето. Колкото по на юг се отправяхме, толкова повече се сгъстяваха облаците и попарваха ентусиазма ни. Ето защо изпаднахме в истинска еуфория, когато зърнахме емблематичния за Патагония връх Фитц Рой, който се извисяваше над пухкавата, бяла постеля. Повечето от нас видяха и първите ледници в живота си – огромни, набраздени реки, привидно застинали в своя ход. С приближаването към Пунта Аренас планините бяха заменени от по-равнинен терен, а преди кацането самолетът направи панорамна обиколка над Магелановия проток.
Около 10 часа сутринта стъпихме в така бленуваната Патагония. Много бяхме слушали за силните патагонски ветрове и за динамичната промяна на времето в тази част на света, но в Пунта Аренас ни посрещна топъл, слънчев и напълно безветрен ден. От летището, което е на около 14 км от самия град, ни предстоеше да хванем автобус до град Пуерто Наталес (Puerto Natales) – „входната врата“ към националния парк „Торес дел Пайне“. От престоя на летището съм запазила забавен спомен. Едно от любимите ми занимания при престоя на летища е да гледам таблата с излитащите и кацащите самолети и да си намислям нови дестинации. Точно в този ден имаше полети от и за Antártica. Спомням си, че дълго време стоях и размишлявах над това дали наистина ставаше дума за континента Антарктида или за някакъв сравнително близо разположен град със същото име. Беше твърде безумно и трудно за проумяване и за момента се отказах да обмислям този въпрос. Реших да оставя отговора на Google в първия възможен момент, когато щях да имам достъп до Интернет. Но истината е, че белият континент бе така близо, а домът така далече.
По време на пътуването до Пуерто Наталес за първи път се потопихме в безкрая на Патагония. Равнинен терен се редуваше с хълмист. Земята беше застлана с жълт килим от характерната за тези земи трева, а монотонността на пейзажа от време на време се нарушаваше от храсти и дървета, които растат настрани под напора на патагонския вятър. Изглеждаше, че се движим в някаква пустош, но всъщност минавахме покрай добре очертани имения или estancias. Далеч напред се показваха заснежени върхове, които ярко контрастираха с обширната степ. Именно натам се бяхме отправили и ние.
Едно от най-изумителните неща в Патагония, което продължи да буди възхита в нас до края на пътуването, беше контактът с дивия свят. Край пътя спокойно пасяха стада от гуанако, които бяха предпазливи при преминаването на превозни средства. Правеха една особена физиономия, сякаш бяха възмутени, че се нарушава идилията им, обръщаха се с гръб към пътя и леко се отдалечаваха от него. По-плашливите дори прескачаха оградите на именията. Освен тях можеха да се видят и всякакви птици, включително грабливи. Екзотична гледка бяха птиците нанду, които много приличат на щрауси, но са доста по-ниски от тях. Едно от основните препитания в Патагония е животновъдството, така че обичайна гледка бяха стадата от овце и говеда.
Автобусът до Пуерто Наталес беше много комфортен. Направи ни впечатление, че шофьорът е отделен с врата от пътниците, вероятно поради мерки за сигурност. Освен това в салона за пътниците имаше екран, на който непрекъснато можехме да следим скоростта, с която се движеше автобусът. Ограничението беше 100 км/ч и при достигането му се включваше звукова сигнализация. Пътниците са в пълното си право да направят забележка на шофьора и дори да информират съответни институции, ако той системно нарушава ограничението на скоростта.
След около 3 часа пътуване и изминати 250 км пристигнахме в Пуерто Наталес – главен град на провинция „Последна надежда“, разположен на едноименния фиорд. На автогарата ни посрещна един от служителите в хостела, в който отседнахме. Предвидливо към микробуса беше закачено и ремарке, което все пак се оказа недостатъчно да побере всичкия багаж и пътувахме като в дядовата ръкавичка. Хостелът беше изключително уютен, а хората много приветливи. Липсваше характерната за хотелите официалност и дистанцираност в отношенията.
Оставихме багажа и тръгнахме из града. Той беше окъпан от извалелия се преди нашето пристигане дъжд. Въздухът беше чист и свеж, а слънцето си проби път през облаците, за да озари и стопли последните светли часове на деня. Посетихме централния площад с добре поддържани зелени площи и гордо издигащи се дървета в есенни багри. В единия край на площада се издигаше катедрала, а до нея имаше библиотека или читалище. Заведенията около площада приканваха туристите, а различни агенции предлагаха приключения в района. Сградите в града, но и като цяло в Патагония, са ниски, на един или два етажа, а стилът на строителство е еднотипен. Къщите са съвсем обикновени, дори изглеждат като ламаринени, но пък затова са много цветни и придават особен чар на селищата.
Разходката ни имаше още една важна цел – да се снабдим с провизии за два-три обяда по време на трекинга в „Торес дел Пайне“. Местни хора, които спрях на улицата, ни упътиха към един голям супермаркет, „охраняван“ от група бездомни кучета. Последните са честа гледка и в Чили, и в Аржентина, но изглежда, че кучета и хора съжителстват мирно и в хармония. Магазинът не беше особено приветлив от гледна точка на подредба на стоките и интеритор, но пък намерихме всичко необходимо. Тук дори и хлябът се продава на килограм и трябва да се претегли подобно на плодовете и зеленчуците, а това се прави от служителите. Особено силно впечатление ни направи фактът, че чилийците не си дават зор и работят съвсем спокойно, сякаш разполагат с цялото време на света. Явно на края на света бърза работа няма. Оформиха се дълги опашки, които едвам се придвижваха, а българската група изглеждаше най-припряна и нетърпелива. Подобна ситуация би предизвикала бурно недоволство в България, но чилийците чакаха съвсем невъзмутимо да им дойде редът. Особеност е, че в супермаркетите не се продават найлонови чанти, а в някои могат да се купят чанти от плат. Стремежът към опазване на околната среда е виден. Затова пък един находчив господин беше намерил пазарна ниша и продаваше чанти за многократна употреба пред супермаркета, при това със символа на националния парк – „Кулите“ (Las Torres).
Тъй като покупките ни натежаха, решихме да ги оставим в хостела преди да се отправим към едно от най-магнетичните места за цялото пътуване, за да изпратим слънцето – останките на стария кей във фиорда. По пътя минахме покрай огради, върху които бяха пресъздадени сцени от ежедневието на местните племена, например лов на гуанако, събиране на плодове и други. На пейка на фона на тези сцени седяха три момчета, забили поглед в своите смартфони. По този начин се очертаваше силен контраст между съвременния начин на живот, изпълнен с всякакви удобства, и борбата за оцеляване в дивата природа в миналото.
Когато стигнахме брега на фиорда, слънцето вече беше започнало да залязва, а природата ни дари с феерия от цветове. От кея бяха останали само подпорните стълбове, които се показваха над водата и служеха като пристан за птиците. Те бяха изключително фотогенични, особено на фона на покритите със сняг планини в далечината и на безпорядъка от облаци в различни цветове и форми в небето. Мисля, че едни от най-красивите снимки, които направих по време на пътуването, са именно на това място. Някой на шега сравни стълбовете на кея с моаите на Великденския остров. Бяха почти толкова величествени.
Междувременно вятърът напомни за себе си и застудя. С част от групата решихме да потърсим уютен ресторант за вечеря. Някой препоръча ресторант „Последна надежда“, който намерихме благодарение на упътванията на местните, но той ни се стори прекалено претенциозен. В крайна сметка с Таня, Габи, Еми и Свилен седнахме в заведение до централния площад с интересна декорация, включително карта на Чили, показваща географията на чилийското вино. Отново се убедихме, че чилийците не бързат. Чакахме около 50 минути да ни сервират вечерята, но пък храната беше изключително вкусна.
Когато се върнахме в хостела, се заехме с нелеката задача да приготвим багаж за 5 дни сред дивата природа. Наложи ми се да подреждам раницата няколко пъти с цел да я олекотя. Е, не ми се получи съвсем.

15.04.2018 г. – Първа среща с Торес дел Пайне

Станахме много рано, а алармите на телефоните ни се оказаха излишни. Още не бяхме свикнали с часовата разлика и се събудихме сами. Дъждовните капки трополяха силно по покрива, а вятърът виеше заплашително. Предстояха ни пет дни в националния парк „Торес дел Пайне“ без достъп до Интернет и без покритие на мобилните оператори, затова първото нещо, което направих беше да се обадя вкъщи. Освен това беше рожденият ден на баща ми.
Въпреки ранния час нашите домакини се бяха погрижили за закуската и ни поднесоха един от най-хубавите прясно изцедени сокове, които съм опитвала. Бяха подредили много кокетно една дълга трапеза, за да се съберем всички заедно, макар че всеки се движеше със своето темпо и докато едни вече ставаха от масата, други тепърва сядаха.
Със същия микробус ни откараха отново на автогарата, където се качихме на автобуса за националния парк. Известно време пътувахме в тъмнина и използвахме времето, за да наваксаме със съня. Когато се развидели, вече се движехме по черен път, който ни люшкаше наляво и надясно, а съвсем скоро пред нас се издигнаха умопомрачителните зъбери на „Торес дел Пайне“. Не можехме да повярваме на очите си, когато за първи път се откриха и самите кули – символ на това природно чудо. Наистина спираща дъха гледка. Вълнението в автобуса се покачи значително, а аз лично не очаквах, че ще ги видим още първия ден, тъй като по план щяхме да се качим до наблюдателната площадка под тях в самия край на трекинга. Сашо очевидно беше пропуснал тази подробност, за да бъде удоволствието пълно.
„Торес дел Пайне“ е един от най-известните паркове в Чили и емблема на местния туризъм. Той се намира в планинската верига Пайне (Cordillera del Paine), която е част от Андите, и заема площ от 181,414 хектара. В превод името на парка означава „Сините кули“ (torres – „кули“ на испански език, и paine – „син“ на езика на племето мапуче. Предстоеше ни да направим т.нар. трек “W”, който, заедно с обиколния трек “O”, е един от най-популярните начини за посещение на парка. Нарича се “W”, тъй като основните забележителности по маршрута са разположени под формата на тази буква.
Входната ни точка за парка беше пунктът Laguna Amarga, където трябваше да слезем от автобуса и да представим билети и други документи. Сашо се погрижи за формалностите, а междувременно с част от групата притичахме до близката наблюдателна площадка, от която направихме първите си снимки на „Кулите“. След проверките на летището в Сантяго и присъствието на карабинерос по улиците на града чилийците отново успяха да ни респектират с краткото видео, което всички посетители на парка трябва да изгледат. В него са представени правилата за престой и движение в „Торес дел Пайне“, както и наказанията при неспазването им – от глоби в различни размери до затвор при предизвикване на пожар. Пожарите се разглеждат като изключително опасни бедствия, тъй като силният патагонски вятър спомага за бързото им разрастване и трудното им овладяване. В историята на парка са регистрирани три големи пожара, съответно през 1985, 2005 и 2011 година, които са причинили сериозни щети. Бях заинтригувана и от плаката, посветен на пумите, които са единственият хищник в Патагония, и от съветите за поведение при среща с представител на този вид. Най-общо не трябва да се обръщаш с гръб към пумата, а да се отдалечиш бавно назад, като я гледаш право в очите. Издаването на всякакви силни звуци, ако все още не си изгубил ума и дума, е желателно, за да я подплашиш. Именно заради пумите не се препоръчва на туристите да вървят сами, макар че много хора, които срещнахме по пътя, очевидно не се бяха впечатлили от предупрежденията.
След безценните съвети и напътствия, които получихме, продължихме пътуването си с автобуса до кафе-закусвалня на брега на езерото Pehoé, а по пътя пред нас се откриха и „Рогата“. Един дългоочакван за мен момент и една емблематична за парка гледка, която ме беше накарала да мечтая за Патагония. Оттук насетне бяхме на собствен ход. Оставихме тежките раници под навеса на заведението без да се притесняваме, че някой ще ги прерови, и взехме само най-необходимото – фотоапарат, ветровка, щеки, вода, дъждобран (въпреки че времето беше слънчево и нямаше изглед да завали, но в Патагония никога не се знае).
Беше наистина прекрасен, слънчев ден, на моменти напълно безветрен. Природните стихии сякаш се бяха укротили, за да ни приветстват с добре дошли. Даже Сашо се притесни, че нещо не е както трябва. Пожелахме си хубавото време да ни бъде спътник до края. Все пак усетихме поривите на патагонския вятър, макар и не с пълна сила, а аз станах първата му жертва. Бях повалена докато снимах.
Направихме лека и спокойна разходка в продължение на около 3-4 часа в подножието на масива Пайне, а величествените гледки се редяха една след друга. Пълноводният и пенлив водопад Salto Grande („Големият водопад“), чиито пръски ни застигаха, носени от вятъра, и чийто грохот заглушаваше възторжените ни възгласи. Покритият със сняг и ледници връх Пайне Гранде, извисяващ се над езерото Nordenskjöld, носещо името на открилия го в началото на 20-ти век скандинавски геолог, географ и полярен изследовател Ото Норденшелд. Рогата, които първоначално срамежливо се подаваха над близките хълмове, а след това се показаха в цялото си величие. Покритите със сняг върхове, издигащи се в далечината над езерото Pehoé. Невероятно сините води на заобикалящите ни езера. Съчетанието на различни цветове – синьо, жълто, черно, бяло, които хем си контрастираха, хем се допълваха. Изсъхналите дървета, чиито клони бяха застинали в причудливи форми.
Хора почти нямаше, тъй като април е краят на туристическия сезон по тези земи. Затова пък по пътя срещнахме гуанако, които макар и да са известни със своята агресивност, позволиха да ги заснемем, но все пак предпочетоха да се отдалечат на безопасно разстояние пред срещата с непредвидимия човешки вид. И ние все пак не бяхме малко стадо. Цели 13 екземпляра, въоръжени с фотоапарати, телефони и дори един дрон.
В ранния следобед се върнахме в заведението на брега на езерото Pehoé. Предстоеше ни пътуване с катамаран до първото ни убежище в парка – хижа „Пайне Гранде“. Оказа се, че през април катамаранът тръгва само в 8 и в 18 часа. Наложи се да изчакаме около 4 часа, което ни даде възможност да се опознаем. Настанихме се в топлото заведение и прекарахме следобеда в сладки приказки, игри на карти и съзерцание на заобикалящите ни красоти. В един момент вниманието ни беше привлечено от интересна птица с бежово-кафяво оперение и оранжева човка, наречена каранчо, която любопитно надничаше през големите прозорците, прелиташе между дърветата и парапета на терасата и търпеливо позираше за снимки. Явно често посещаваше мястото и беше свикала с човешкото присъствие.
Вече минаваше 17:30 часа, когато нарамихме раниците и се отправихме към кея, където катамаранът се подготвяше за тръгване. Той разполагаше с долна и горна палуба. Долната палуба представляваше затворено помещение с прозорци, където оставихме багажа си, и което се използва при лошо време. Ние се качихме на горната, открита палуба, за да се насладим на красивия пейзаж. Облякохме се добре, тъй като ставаше все по-студено. Слънцето отдавна се беше скрило, а небето беше заоблачено и сиво. Пътуването през езерото ни разкри нови гледни точки към връх Пайне Гранде и „Рогата“, а между тях, в дълбочина се показаха и част от скалните стражи на „Френската долина“. С нас пътуваше и група японски туристи, може би над 60 годишни, които очевидно бяха и запалени фотографи. Бяха въоръжени с фотоапарати с големи обективи, а на коленете си имаха специални наколенки, които хем предпазваха краката им, хем им позволяваха да правят снимки без да мърсят дрехите си.
Почти неусетно и залисани в снимки след около 20-25 минути пристигнахме в хижа „Пайне Гранде“, където прекарахме две нощи. Хижата представлява масивна, разгърната сграда на два етажа, към която е обособен и къмпинг с палатки. Последните бяха разположени на голяма поляна до хижата, а над тях се извисяваха връх Пайне Гранде и „Рогата“. По-голямата част от групата се настанихме в палатки. На мен лично марката им – The North Face, ми вдъхна увереност, че престоят щеше общо взето да бъде приятен. Всъщност компанията The North Face е дълбоко свързана с Патагония. Един от основателите ѝ, американецът Doug Tompkins, който е бил дълбоко ангажиран с опазването на околната среда, в продължение на години е изкупувал големи парцели земя в Чили и Аржентина, за да ги съхрани от унищожителната човешка дейност. През 2017 г. неговата вдовица, Kristine McDivitt Tompkins, дарява на чилийското правителство 408 000 хектара земя за създаване на национални паркове. Те ще бъдат част от мрежата от 17 национални парка в Чили, простираща се от Пуерто Монт до нос Хорн.
Трябва да отбележа, че чилийските хижи ни изненадаха приятно, особено след като сме запознати със състоянието на повечето хижи в България. По пътя спахме в още две хижи – „Рогата“ и „Ел Чилено“. В цената на нощувките в „Пайне Гранде“ се включваха две закуски и вечери. Хранехме се в голяма столова с дървени маси и пейки, а храната беше обилна. Вечерята включваше бульон, основно ястие с месо, салата, десерти, а закуската – препечени филии, кашкавал, шунка, масло, зърнени храни, чай, кафе. Тук бяхме на самообслужване. Казвам го неслучайно. Изненада ни и доброто състояние на тоалетните и баните. За къмпингуващите бяха обособени самостоятелни бани и тоалетни, извън сградата на хижата, но дори и те бяха добре поддържани, а на разположение имахме дори тоалетна хартия и сапун. Топла вода имаше за няколко часа всяка вечер, а дори и душовете бяха направени с мисъл за природата. За да се пести вода, тя течеше за много кратко време и периодично трябваше да се натиска един бутон, за да тръгне отново. За къмпингуващите беше осигурено и помещение за готвене и хранене. В самата хижа бяха обособени приятни зони за почивка, добре отоплявани с печки, които гледаха към езерото Pehoé и „Рогата“. Те бяха предназначени единствено за туристите, отседнали в хижата, но ние се направихме на приятно разсеяни и също се настанихме там, най-малкото, за да заредим батериите на фотоапаратите и телефоните.
Тъй като никога преди това не бях спала в палатка, очаквах това преживяване със смесени чувства – любопитство, примесено с притеснение дали ще се чувствам достатъчно комфортно, за да спя спокойно и да събирам сили за предстоящите преходи. Палатката, която беше доста просторна и вероятно можеше да приюти още един човек, споделихме с Таня. Беше ни изключително забавно и се смяхме с глас докато се опитвахме да наместим спалните чували, багажа и себе си. Настана пълен безпорядък. От София си носех спален чувал, защото не исках да ползвам такъв за многократна употреба от хижата. Наех единствено шалте, което обаче беше толкова тънко, че усещах наклона и неравностите под мен. Облякох си клин, тениска и полар, обух дебели чорапи и се вмъкнах в чувала. Носех едно съвсем леко поларно одеало, което увих около себе си. Мисля, че почти не успях да мигна през тази първа нощ. Будех се много пъти и се въртях в чувала. Спомням си, че в един момент усетих, че ми става все по-студено. Явно чувалът ми не беше съвсем подходящ за тези условия. Облякох най-дебелите дрехи, които носех със себе си – софтшел панталон с подплата и пухенка, и нахлупих шапка. Продължих с опитите за сън, но като допълнителен разсейващ фактор ми действаха проливният дъжд, който се изсипваше върху нас и трополеше върху палатката, и поривите на вятъра.

16.04.2018 г. – Красавецът Грей

Събудихме се около 7 часа, а навън все още беше тъмно. За разлика от България, където беше пролет и денят стремително нарастваше, тук зимата тепърва предстоеше, а светлината отстъпваше място на тъмнината. Започваше да се развиделява едва около 8 часа.
Като слушах воя на вятъра и трополенето на дъждовните капки върху палатката не ми се искаше да си подавам носа навън. Когато след известни приготовления излязох, се оказа, че въобще не е студено, а даже се усещаше топъл повей. Закусихме добре, сложихме раниците и дъждобраните и тръгнахме към целта за деня – езерото и ледника „Грей“. Предстоеше ни преход с дължина около 23 км в двете посоки. Ледникът се намира в южната част на Южното патагонско ледено поле. Площта му е 270 кв. км, а дължината – около 28 км. При вливането си в езерото той е широк 6 км, а височината му (в т.ч. под водата) е 30 метра. Счита се, че площта на Грей постепенно намалява поради покачването на температурите в региона и намаляването на валежите.
Първоначално тръгнахме по равен терен, след което последва кратко изкачване. Сутрин първите стъпки винаги са трудни. Хем тялото не се е раздвижило, хем закуската натежава. Палитрата от цветове, която образуваха нашите дъждобрани, внасяше настроение в облачното и сиво утро. Междувременно дъждът спря и съвсем скоро свалихме дъждобраните. За щастие не ни се наложи да ги използваме до края на деня.
Не след дълго пред нас се откри езерото „Патиците“ (Los Patos) и Патагония за пореден път ни порази с красотата си. Природата беше сътворила невероятна есенно-зимна картина. Покрити със сняг върхове се оглеждаха в спокойните, кристални води на езерото. Скалите наоколо бяха застлани от израснали настрани (заради вятъра) дървета и храсти в есенна премяна. Жълтите, червените, зелени и оранжеви тонове бяха придобили допълнителна свежест в резултат на преминалия дъжд. Разстилащата се мъгла внасяше усещане за мистика. Не се долавяше друго човешко присъствие. Времето сякаш беше спряло. Въздухът беше свеж и се дишаше леко. Патагонският вятър беше избягал надалече.
С бодра стъпка продължихме напред, като известно време се движехме покрай езерото. Следвахме добре оформената пътека, която лъкатушеше през есенната гора. В един момент се движех сама, тъй като правех снимки и изоставах от тези пред мен, но в същото време бях спокойна, защото половината група се движеше след мен. Наслаждавах се на тишината, която се нарушаваше единствено от моите стъпки, и на аромата на окъпаната от дъжда земя. Изведнъж видях, че Сашо, Габи, Катя, Еми и Свилен се бяха качили на малко възвишение вляво от пътеката и Сашо, с усмивка на лице, ме прикани да се присъединя към тях, тъй като ме очаквала изненада.
Пред нас се ширна езерото „Грей“ и за първи път в живота си видях невероятно сини, плаващи айсберги. Досущ като на кино. Не след дълго в далечината се показа и самият ледник „Грей“, който се вливаше в езерото, а издигащите се над него върхове бяха обгърнати от мъгла. Той приличаше на синьо-сива замръзнала река с надиплена повърхност. Истински красавец, въплъщаващ силата на природата. Нищо не може да те подготви за срещата с ледник, колкото и снимки и филми да си гледал. Останахме без дъх. Радвахме се като деца, направили „велико“ откритие.
И така, с Грей пред нас, тръгнахме още по-целеустремено напред. По пътя спряхме за кратка почивка в тишината и покоя на гората. С Таня разговаряхме и хапвахме шоколад и ядки, когато тя отправи поглед нагоре и изведнъж забеляза бухал в клоните на едно дърво. Птицата спеше сладко, събирайки сили за среднощни приключения. Разбира се, не успяхме да запазим тишина, тъй като бяхме прекалено развълнувани от близката среща с бухал в естествената му среда. Той се ококори, а кръглите му очи ни заоглеждаха с любопитство. Не знам дали прояви хладнокръвие или високо на клона се чувстваше недосегаем, но той не се отмести от мястото си. Спомням си, че в един момент всички погледи и фотоапарати бяха насочени към него. Зумът на фотоапарата ми не беше достатъчен, за да направя хубава снимка на самия бухал, но пък тези, които направих на „папараците“ си струват. Невероятно е как досегът с природата може да пробуди детското дори във възрастни хора и да озари лицата им с неподправени усмивки.
По път се отбихме в сгушената в гората хижа „Грей“, която се намира в непосредствена близост до ледника. Тя прилича по-скоро на малък луксозен хотел, отколкото на хижа, и разполага с широка веранда, на която са поставени дори шезлонги. А какво да кажем за широкото мултифункционално пространство непосредствено до входната врата, което служи като зона за почивка, ресторант и бар, и е обзаведено с комфортни дивани, фотьойли и дървени маси. Човек определено не очаква да се натъкне на подобни удобства сред дивата природа.
След кратка почивка се отправихме към ледника. Съвсем скоро се озовахме над езерото „Грей“, чиято повърхност беше осеяна с ледени късове във всякакви размери и форми. Два внушителни айсберга, които поразяваха със синия цвят в основата им, се бяха отправили към брега. Еми и Свилен се спуснаха към водата и като деца с широки усмивки на лицата се радваха на ледените парчета.
Насочихме се към възможно най-близката точка за наблюдение на ледника, което изискваше преодоляване на скали и малко катерене. Макар това да предизвика колебание и леко притеснение в част от спътниците ми, всички достигнахме набелязаното място, където развяхме българското знаме и направихме безброй снимки за спомен. Сега, когато бяхме съвсем близо до Грей, той изглеждаше още по-внушителен. Приличаше на замръзнала в своя бяг река, приклещена между скритите от ниската облачност планини, но толкова мощна, сякаш беше готова да ни отнесе в устрема си. Продължаваше да ме очарова надиплената му повърхност, сякаш безброй малки вълни бяха застинали при издигането си. Очарова ме и днес, когато разглеждам отново и отново снимките.
Междувременно първите слънчеви лъчи за деня започваха да си проправят път през облаците и огряха повърхността на ледника, придавайки му особен блясък. Останахме известно време там, хипнотизирани от пейзажа. Леденият дъх на Грей се усещаше все по-осезаемо и ни принуди да си сложим пухенките. Тъй като минаваше 2 часа решихме да съчетаем полезното с приятното и си устроихме късен обяд, за да възстановим силите си за предстоящото връщане до хижа „Пайне Гранде“.
Честно казано винаги съм намирала връщането по същия маршрут за леко досадно, но този път бях опровергана, може би и заради осъзнаването, че това вероятно е единственият път в живота, когато съм точно на това място, шанс, който може и да не се повтори. Затова се стремях да попивам всеки миг, всяко ново впечатление, всяка гледка. А природата несъмнено сътвори чудни гледки, този път озарени от слънчевите лъчи. Светлината се промени коренно, а пейзажът стана наистина фотогеничен. Синьо небе, в което плуваха бели, пухкави облаци. Златиста трева, от която се издигаха изсъхнали дървета с клони с причудливи извивки. Проблясващи айсберги в сините води на езерото Грей. Слънцето приятно напичаше гърбовете ни, а когато се движехме в гората, тя сякаш излъчваше особено сияние. Над цветната гора вляво от нас се спускаха заснежените склонове на връх Пайне Гранде. Природата ни се усмихваше и ние на нея. С Еми и Свилен си говорихме, че сякаш сме в рая, макар и да не знаем как изглежда. Вероятно точно така. Вървях, оглеждах се на всички посоки и се усмихвах. Бях завладяна от усещането за истинска свобода, блаженство и благодарност, че мечтите се сбъдват, и че мога да преживея тези мигове.
На връщане се вглеждахме повече в детайлите около нас, които сутринта някак избледняваха пред крайната ни цел – сухите дънери, цветята, стелещите се корени на дърветата, отраженията в локвите, които се бяха образували тук и там. Нагледахме и бухала, който продължаваше да стои на същото място и необезпокоявано спеше. С напредването на деня патагонският вятър напомни за себе си. Поривите му на моменти бяха толкова силни, че единствено благодарение на щеките успявахме да се задържим прави. Бяхме на около половин час от хижата, когато започна да вали, но за щастие, дъждът не беше настоятелен и се прибрахме сухи. С Еми и Свилен се бяхме откъснали напред пред групата и пристигнахме първи, малко след 7 часа, когато вече се стъмняваше. Изчакахме нашите спътници, за да вечеряме заедно. Междувременно в близост до входа на хижата за кратко зърнахме един подскачащ на воля заек, който бързо се шмугна между тревите, когато усети присъствието ни.
В края на деня усещах тази особена умора, която се появява след дълги преходи в планината. Когато си вървял цял ден, положил си сериозни усилия, преодолял си себе си и неудобствата по пътя и си доволен от постигнатата цел, от търпението и дисциплината, които си проявил. Отпочинал си психически, откъснал си се от суетата на цивилизацията, изумителните пейзажи са те заредили с енергия и искаш още и още. Именно в тези моменти изпитваш неподправена благодарност, храната е по-вкусна, а топлият душ е най-приятната награда за тялото и душата. Дори и палатката изглежда като примамлив пристан.
Тази вечер предвидливо облякох дебелите дрехи и се настаних в спалния чувал, а преди това се сгрях и край печката в хижата. По път към палатките останахме смаяни от красивата гледка, този път изцяло дължаща се на човешките творения. Палатките приличаха на светулки в нощта заради запалените вътре фенери и челници.

17.04.2018 г. – Френската долина

Отново станахме по тъмно, а преди да се отправим на закуска събрахме целия си багаж и освободихме палатките. Това беше първият ден, в който се налагаше да носим тежките раници почти по време на целия преход. Момент, който определено не очаквах с нетърпение. Като се замисля обаче добре, че бяха тежките раници и щеките, за да се задържим прави. Поривите на вятъра се усещаха още от сутринта и щяха да ни съпровождат през целия ден. Ако разчитахме единствено на собственото си тегло, вероятно щяха да паднат доста жертви по патагонските пътеки.
Докато по време на закуска правехме разбор кой как е спал и успял ли е да спи изобщо, вниманието ми беше привлечено от няколко човека, които станаха от съседните маси и се струпаха около прозореца. Разговаряха с особено вълнение и възторг. Любопитството надделя и ги последвахме. И какво да видим? Навън, на няколко метра от хижата, две лисици правеха сутрешна разгрявка, а игрите им приличаха досущ на кучешки. Гонеха се, хвърляха се една връз друга, бореха се на земята и размятаха пухкавите си опашки. Струваше ни се нереално да гледаме тази сцена на живо, а не по Discovery Channel или National Geographic.
На тръгване от хижата природата ни дари с поредния си спектакъл, който продължи броени минути. Бързо извадихме фотоапаратите, за да запечатаме огнения изгрев, а по-подготвените туристи дори разпънаха стативи. Тъмно сивите облаци, които покриваха небето, се оцветиха в кърваво червен цвят, но бяха отнесени за секунди от вятъра. Тъкмо мислехме, че всичко приключи, когато „Рогата“ и връх Пайне Гранде се оцветиха в оранжеви тонове.
С ентусиазъм и в очакване на нови изумителни гледки се отправихме към голямата цел за деня – Френската долина, която се счита за една от най-красивите местности в парка. Там се регистрират едни от най-силните пориви на вятъра. Е, не беше без значение да стигнем и до хижа „Рогата“, в която щяхме да прекараме третата си нощ в „Торес дел Пайне“. Движехме се покрай езерото Nordenskjöld, а през целия ден имахме възможност да се любуваме на „Рогата“ от различни перспективи. Заради бурния вятър времето беше динамично. От време на време преваляваше, а слънцето всячески се опитваше да си проправи път през облаците. Природата ни дари с фантастични картини. Величествените „Рога“, извисяващи се над езерото, в контражур. Тъмно сини, буреносни облаци, надвиснали над окъпаните в слънце хълмове. Дъги с наситени цветове на фона на притъмнялото небе, издигащи се над изсъхнали бяло-сиви гори. Почти черната повърхност на езерото и водата, завихряна от вятъра. Показващите се плахо през мъглата планински зъбери. Самите ние, облечени в дрехи във всякакви цветове, внасяхме допълнителен колорит в заобикалящия ни пейзаж.
Пътят ни към Френската долина минаваше през Италианския лагер, където беше оформено пространство за къмпингуване и имаше станция на горските рейнджъри. За да стигнем до него, се наложи да преодолеем подвижен мост, издигащ се над пенлива, пълноводна река, чийто грохот огласяше околността. Табела изрично посочваше, че върху моста не трябва да се движи повече от един човек. Той беше добре поддържан, но въпреки всичко преминаването му изискваше повишено внимание, тъй като всяка стъпка го разклащаше наляво и надясно. Вятърът внасяше допълнителна нестабилност и емоция при преминаването на отсрещния бряг.
Самият Италиански лагер беше сгушен в красива есенна гора, която ни осигуряваше закрила от вилнеещия вятър. Направихме кратка почивка, за да се подкрепим. С най-голямо удоволствие и облекчение оставихме тежките раници под дървен навес и взехме само най-необходимото за предстоящото изкачване до Френската долина – вода и дъждобрани. Сашо ни предупреди, че ни очакват силни пориви на вятъра. Затова като крайна мярка с Таня сложихме маските за вятър, които купихме още в София. Приличахме на двойка разбойници. Виждаха се единствено очите ни. Забавлявахме се от сърце и разбира се, направихме снимки за спомен. Шегата настрана, но маските се оказаха наистина полезни и предпазваха от вятъра.
За разлика от прехода до Италианския лагер, по време на който се редуваха малки спускания и изкачвания и продължителни хоризонтални участъци, оттук насетне почти през цялото време вървяхме нагоре. Пътеката лъкатушеше покрай забързаната в своя бяг река, а гористите участъци се редуваха с открити. Вляво от реката, над пременената в оранжеви и червени одежди гора, се откриваха зашеметяващи гледки към застрашителни ледници, надвиснали върху скалистите склонове на връх Пайне Гранде. В по-ниските части се виждаха снежни преспи, от които излизаха бели пипала, устремени към гората и реката.
Казват, че много често добрият кадър е зад гърба ти. В този случай беше точно така. Далеч зад нас, в ниското се разстилаше вече познатото ни езеро Nordenskjöld, чиито синьо-зелени води изпъкваха на фона на заобикалящите го полегати склонове, обагрени в жълти, кафеви и розови тонове. Над тях на талази се носеха бели облаци, като тук-там прозираше синьото небе. Цветовете бяха много меки и галеха окото и душата. Пейзажът създаваше усещане за спокойствие и баланс за разлика от висящите ледници и зъберите във Френската долина, които предизвикваха вълнение и някак ни държаха в напрежение и очакване.
Изведнъж околността се огласи от силен тътен. Първо помислих, че е гръмотевица и ми причерня. Една буря щеше да ни разкаже играта. В следващия момент по вперените в ледниците погледи на спътниците ми разбрах, че тътенът е предизвикан от отчупил се леден къс. Успях да се ориентирам в правилната посока и видях разстилащия се бял облак от ледени парчета, който се спускаше стремително надолу. Природата ни дари с още няколко подобни спектакъла, които предизвикваха трепетно търсене и ни оставяха в захлас.
Колкото по-нагоре се качвахме, толкова по-ясно се очертаваше скалната корона на Френската долина, макар някои от зъберите да оставаха в облаци. Най-накрая достигнахме широкото открито пространство в подножието на „Рогата“, откъдето човек може да обхване с поглед цялата долина. Вятърът съвсем беше набрал скорост. Ако разперехме ръце, несъмнено щяхме да полетим. Междувременно започна да вали, а вятърът набиваше със сила едрите капки в телата ни. Останахме там едва около 15 минути, след което се отправихме обратно към Италианския лагер. На слизане срещнахме рейнджър, който ни се скара, че сме се качили, и ни информира, че в този ден Френската долина била затворена. Стана ни доста забавно. Как може да затвориш Френската долина? Това да не е сграда или стадион?
Когато се върнахме в Италианския лагер, дъждът започна да се усилва. След кратка почивка сложихме раниците и се отправихме към хижа „Рогата“. До този момент дъждът ни беше пощадил и се бяхме опазили сухи. За мен това беше едно от най-големите притеснения, защото нямаше как да сушим дрехи и обувки в палатките. За щастие и този път бяхме пожалени и се намокрихме съвсем леко. Най-силният дъжд се изсипа, докато вървяхме през гората, а след това намаля и в крайна сметка спря. А докато стигнем до хижата, вятърът ни беше изсушил.
След Италианския лагер пътеката отново ни изведе над езерото Nordenskjöld. Редуваха се спускания и изкачвания. В един момент съвсем неочаквано се озовахме на каменистия бряг на езерото, а зад гърба ни, непосредствено над нас, се извисяваха „Рогата“, които изглеждаха още по-умопомрачителни. Хижата се намираше на около половин час оттам. Тя вече се виждаше и ни приканваше като спасителен пристан. Колкото повече се приближавахме към нея, толкова повече натежаваше умората, а също и раниците, и забавяхме ход.
Хижа „Рогата“ се оказа неочакваната изненада на Торес дел Пайне. Сашо беше избързал напред и когато пристигнахме, палатките вече бяха разпределени. Те бяха в непосредствена близост до хижата, сгушени сред ниска растителност, а тесни пътечки отвеждаха до тях. Самите палатки, този път Marmot, бяха разположени върху дървени скари, издигнати на около метър от земята. Изпитах истинско облекчение, когато погледнах вътре и видях дебелия дюшек и спалния чувал върху него. Явно тук палатките наистина бяха all inclusive. Освен закуска и вечеря ни се полагаше и сух пакет за обяд за следващия ден. Отново имаше обособени бани и тоалетни за къмпингуващите, поддържани в отлично състояние. Оставихме багажа и без особени приготовления се отправихме към хижата за вечеря.
Приятните изненади не спряха дотук. Столовата беше изключително уютна, а светлината приглушена. Туристите вече бяха насядали около масите и оживено бъбреха. От кухнята се носеха приятни аромати. В нея работеха поне 3-4 души, които бяха изложени на показ иззад големи прозорци. Интериорът и мебелите бяха изработени от дърво. Топлината ни обгърна и мигновено се отпуснахме. Тя отне цялото напрежение и умора от дългия преход. Тъй като бяхме голяма група, за нас вече бяха подготвили две маси в съседното помещение, което беше обособено като бар. Бяхме посрещнати от едни от най-големите салса хитове и това беше достатъчно, за да се почувствам у дома. За всеобща изненада върху едната маса беше поставена табела, но не с името на агенцията или на нашия водач, а с името на Таня. Това стана повод за доста шеги и закачки по адрес на моята съквартирантка, която също работи в туристическия бранш. Явно връзките ѝ стигат чак до края на света.
Шокът беше пълен, когато установихме, че столовата не е на самообслужване. Едва бяхме седнали, когато чевръсти сервитьори започнаха да ни поднасят вечерята. Направи ми впечатление, че за разлика от България, във всички хижи персоналът е многоброен, а служителите са предимно млади хора. Поднесоха ни вода с лимон, която ни подейства освежаващо и вля нови сили в телата ни. Менюто включваше крем супа от тиква, риба (мисля че беше сьомга), гарнирана с царевично пюре, и пастичка за десерт, всичко поднесено елегантно като в истински ресторант.
След вечеря с Габи решихме да си вземем по един душ. Вече беше тъмно и след известно лутане намерихме палатките. С изненада установих, че с Таня не сме затворили вътрешния цип на палатката. Това ми напомни за забавните картинки, които предупреждаваха за дебнещите наоколо мишки. Не отдадох много внимание на тази мисъл, набързо взех каквото ми трябваше. Докато чаках Габи, отправих поглед към небето без особена надежда да видя звезди, тъй като времето следобед се беше влошило. За моя изненада звездите ярко огряваха небосвода, а Млечният път се очертаваше съвсем ясно. Вятърът, който все повече се усилваше, беше прогонил облаците.
За съжаление, водата в банята не беше особено топла и решихме да се върнем в хижата, за да се сгреем. И не съжалихме. Там заварихме единствено Таня и Сашо, а междувременно другите туристи се бяха преместили в бара. Не след дълго се появи мъж с индиански черти и модерно облекло, който се оказа музикант. Настани се на стол върху масата, на която бяхме вечеряли малко по-рано, и ни изнесе едночасов концерт, свирейки на три инструмента и пеейки фолклорни песни от Андите, включително емблематичната “El Condor Pasa”. А ние се оказахме на първия ред. Аз лично се пренесох назад във времето, година и половина по-рано, в Перу. Спомних си за песните, които тогава местният ни екскурзовод Карлос беше подбрал за нас. Тази музика винаги ми оказва особено въздействие, сякаш докосва някакви невидими струни на душата, която се отделя от материята и полита над познати и непознати земи. Впоследствие към музиканта се присъединиха и един от сервитьорите, и турист от Франция, които също пяха и свириха на китари. Както Сашо каза, този chileno (чилиец) направи Патагония 2018. И действително това е един от най-вълнуващите ми спомени.
Предоволни от преживяванията през деня и неочаквания завършек на вечерта се отправихме към палатките. Минаваше 11 часа. Веселбата продължи и след това, по съвсем неочакван начин.
Когато с Таня се вмъкнахме в палатката, първото нещо, което направих беше да проверя дали фотоапаратът си е на мястото. И действително през целия престой в „Торес дел Пайне“ нямаше повод за притеснение относно личните вещи и собствената безопасност. В чантата напипах един Roobar, който бях оставила за из път. Извадих го и забелязах, че единият му ъгъл липсваше, а чантата беше пълна с трохички и професионално нагризани парченца от опаковката. Явно Рататуй беше вършал наоколо. Изпаднах в лек ужас, макар че не съм от хората, които се плашат от буболечки, мишки и други подобни твари. Заоглеждах се наоколо и открих миши изпражнения по чувала си. Щателно прерових целия си багаж, проверих спалния чувал, а Таня – своите. Изнесохме храната извън палатката и се заключихме с всички възможни ципове. На следващата сутрин разбрахме, че и други са имали подобни среднощни приключения.
Като изключим вълнението, внесено от Рататуй, това е една от нощите, в които наистина спах непробудно. Моят чувал поставих в предоставения от хижата и нямах никакви проблеми с температурата. Отначало ми беше трудно да заспя, защото вятърът беше толкова силен, че ми се струваше, че ще полетим с все палатката. Имах чувството, че бях на палубата на кораб, люлеещ се върху вълните, и че платната му, аха да се стоварят върху главата ми.

18.04.2018 г. – „Оцеляване“ във вятър и дъжд и никакви гледки

Началото на деня не беше особено оптимистично. Небето се беше начумерило и продължаваше да вали, като дъждът ту отслабваше, ту се усилваше. Събрахме багажа, закусихме и се приготвихме за тръгване. Междувременно ни раздадоха сухите пакети за обяд, които включваха сандвич, ябълка и енергийни блокчета. Отново успяха да надминат очакванията ни. А на изпроводяк сервитьорът-музикант от предишната вечер ни изсвири на китарата едно аржентинско танго, с което внесе настроение в мрачния ден.
И така с усмивки на лицата и тежки раници на гърбовете се отправихме към хижа „Чилено“ – последна спирка в нашата обиколка в „Торес дел Пайне“ и изходна точка за изкачването ни към символа на парка – „Кулите“.
Денят не ни предложи кой знае какви гледки. Те останаха скрити заради ниската облачност, а пък и дъждът не ни предразполагаше да спираме за почивки. Фотоапаратите останаха добре закътани под дъждобраните в очакване на нови подвизи. По пътя се разминавахме с други туристи. Някои от тях вървяха в нашата посока, а други се бяха устремили към местата, през които вече бяхме минали. Последните бяха започнали обиколката си в „Торес дел Пайне“ от кулминационната точка, а ние я бяхме оставили за финал. Направи ми впечатление, че имаше много жени, които се движеха самостоятелно, по една или по две-три. И като се замисля наистина нямаше място за притеснение за личната безопасност и сигурност. Освен това пътеките бяха добре маркирани.
Първоначално таяхме капчица надежда за промяна на времето в положителна посока, но с напредването на деня я оставихме. Дъждът не само, че не спираше, а се и усилваше. На места теренът беше труден за преминаване – кал, хлъзгави камъни, а в един момент ни се наложи да прекосим и заблатено пространство. Веселба! Все по-осезаемо усещах раницата на гърба си и ми искаше да се отърва от нея. На моменти се чудех какво изобщо правя там и се налагаше да мобилизирам цялата си енергия, за да продължа напред. Не че имах друг избор. Тогава си припомнях за динамичната медитация, която правехме с Теди по време на практиките по йога, и си повтарях, че и това ще мине.
Вървяхме ли, вървяхме безспир, а краят все не се виждаше. Хижата сякаш беше недостижима. Изведнъж в далечината, в ниското съзряхме сграда и с надежда помислихме, че може би това е хижата. Бързо отхвърлихме тази мисъл, тъй като просто нямаше логика. Знаехме, че пътят ни е нагоре, а не надолу. Впоследствие разбрахме, че сме видели луксозния хотел „Кулите“, който посетихме на излизане от парка.
Последните метри до хижата се оказаха най-тежки и то не заради терена. Дъждът се усили, а за да ни стане още „по-приятно“ излезе силен вятър, който набиваше дъждовните капки в лицата и телата ни като иглички. Пътеката се виеше като змия, като изкачванията се редуваха със спускания, а от едната страна зееше пропаст, в дъното на която течеше река. Спомням си, че на моменти дори подтичвах, а в други забавях ход, защото внимавах вятърът да не ме засили надолу в пропастта. Изпитах истинско облекчение, когато най-сетне зърнах хижата, закътана сред шарената гора. Истински спасителен пристан в негостоприемното време.
Хижата вече беше приютила десетки измокрени туристи, а сервитьорите, и тук ги имаше, разнасяха напред-назад топли напитки. Глъч изпълваше столовата, а топлината ни подейства успокояващо и отпускащо. В момента, в който махнах мокрите дрехи от себе си и облякох сухи, вече бях забравила за преживяванията от последните шест часа и си помислих, че в крайна сметка всяко хубаво нещо изисква усилия. Топлият шоколад, който си поръчах, ми подейства ободряващо. След като част от туристите поеха по своя път, успяхме да се доближим до печката, за да изсушим мокрите дрехи и обувки. За щастие моята екипировка издържа на природните стихии и се разминах без сериозни поражения.
Един епизод от деня внесе смут в душите ни, за щастие, за съвсем кратко време. След като пристигнахме в хижата, Сашо започна да проверява дали всички са налице и установи, че Габи липсва. Започнахме да обсъждаме кой я е видял за последно и къде. Сашо предположи, че е поела към хотел „Кулите“, както действително се оказа, а Боби потвърди, че е видял два „дъждобрана“ (жълт и син) да вървят по пътека, спускаща се надолу. Междувременно Сашо съобщи на хижарите, които на свой ред уведомиха рейнджърите и хотела, и излезе да я търси. Още в началото на деня ни беше оставил да вървим всеки със своето темпо, а той се движеше най-отзад. Беше ни предупредил да спрем на един разклон, но тъй като в дъжда не ни се чакаше на едно място не го послушахме и продължихме. В един момент маркировката не беше достатъчно ясна и решихме да поспрем и да изчакаме последните. Дори се притеснихме, че може да сме объркали пътеката. За щастие след около 5-10 минути видяхме последните хора от групата да наближават и се успокоихме. Междувременно Катя, изключително бърза и пъргава, беше продължила напред, а след нея и Габи. В един момент Габи изгубила от поглед Катя и поела по грешната пътека, която отвежда към споменатия хотел. Хубавото беше, че не е била сама. След нея тръгнало и едно момиче от Южна Корея, с което се разминавахме няколко пъти през деня. В един момент разбрали, че не вървят в правилната посока, и за късмет срещнали служители от хижата, които ги упътили. Само около 15-20 минути след като излезе да я търси, Сашо се върна и с Габи, и с корейката, и двете мокри до кости. Случката стана повод за много закачки и смях, макар че е лесно да се шегуваш на чужд гръб.
Въпреки трудностите и неудобствата, с които се сблъскахме по пътя, лошото време има своите предимства, защото сближава хората. При отсъствието на Интернет и социални мрежи около печката в хижата се бяха струпали пътешественици от най-различни държави (Франция, САЩ, Южна Корея и други), които подхванаха оживени разговори. Разказвахме си кой какво вече е успял да види и накъде се е запътил. За някои това беше първият ден от обиколката им в националния парк и единственият шанс да видят „Кулите“, които за съжаление останали скрити от погледа им. Ние се надявахме да имаме късмет на следващия ден, защото беше ясно, че днес нямаше смисъл дори и да опитваме. Единствено щяхме да се върнем още по-мокри. Освен това се оказа, че рейнджърите не позволяват качвания след 6 часа вечерта. Един от най-големите образи беше американец на средна възраст, който беше тръгнал само с дрехите на гърба си и с фотоапарат в ръка. За капак беше премръзнал и поне около час седя край печката и трепери неудържимо. От него научихме и една интересна и леко стряскаща подробност относно престоя ни в хижа „Пайне Гранде“. Докато нищо неподозиращи сме спали, край палатките е обикаляла пума.
Преди вечеря се настанихме в палатките, които се намираха на стръмен склон в гората, а качването до тях с джапанки се оказа сериозно предизвикателство. Този път затворихме добре палатката, за да избегнем набезите на Рататуй. Остатъка от деня прекарахме на топло в хижата, където обслужването и вечерята отново бяха на ниво. Е, тази вечер нямаше музикални изпълнения, но бяхме доволни от благоприятния завършек на деня. Неволите бяха зад гърба ни и мечтаехме за „Кулите“.

19.04.2018 г. – Трите Кули

Утрото отново не вдъхваше кой знае какви надежди. Дъждът барабанеше по палатките, а облаци скриваха от погледа ни планинските склонове наоколо. Облякохме се набързо, приготвихме багажа и закусихме. Големите раници оставихме в хижата, тъй като пътят към изхода на парка минаваше отново оттук. Точно в 9 часа тръгнахме към бленуваните „Кули“. Пътеката се виеше през обагрената в есенни цветове гора, като се редуваха изкачвания, спускания и хоризонтални участъци. Вървяхме със спокойно, равномерно темпо, но заради дъжда не спирахме и в целеустремения си ход не обръщахме особено внимание на заобикалящата ни красота. От време на време се разминавахме с туристи, които вече се връщаха, уви безславно. Успели да видят единствено силуета на „Кулите“. Пожелахме си да имаме по-добър късмет. По план и ние трябваше да се отправим към „Кулите“ рано сутринта, защото автобусът ни от парка до Пуерто Наталес беше в 14:30 часа. Според прогнозата обаче се очакваше да има прозорец от хубаво време точно по обяд. За наша радост, се оказа, че със същите билети можеше да пътуваме и с автобуса в 19:30. Затова единодушно избрахме втория вариант.
Постепенно дъждът отслабна, а когато излязохме от гората спря. Вече бяхме набрали височина и около нас се показаха снежнобели върхове и кафяво-черни планински склонове, от които се спускаха потоци и водопади, захранващи течащата в долината под нас река. Облаците започваха да се разкъсват и зад тях прозираше синьото небе. Това ни вдъхна надежда и ни окуражи да продължим нагоре с бодра стъпка.
Последният участък от пътеката, извеждаща до езерото под „Кулите“, беше най-сложният на фона на това, което бяхме преминали. Той представлява сравнително стръмно изкачване по каменист терен, а преодоляването му ни отне около 40 минути. Правихме кратки почивки, а усилията ни бяха възнаграждавани с невероятни пейзажи, които запечатвахме на фотоапаратите и телефоните си. Колкото повече напредвахме, толкова повече гъстите облаци се отдръпваха, а в един момент над скалите се показаха и върховете на самите кули. Изпаднахме в еуфория. Природата беше благосклонна и разкри красотите си пред нас.
Първи се изкачиха Сашо и Таня. Мисля, че с тях имаше още някой, но нямам ясен спомен. Те ни изчакваха, стъпили на голям камък. „Кулите“ се откриваха все повече, но Сашо ни помоли да проявим търпение и да му обещаем, че докато стигнем до него няма да поглеждаме встрани. Когато се приближих към него, той ми подаде ръка, за да се кача на камъка, и ми каза, че вече мога да се обърна. От гърдите ми се откъсна вик на възторг, а очите ми се насълзиха. Несъмнено това е една от най-поразителните гледки на нашата планета. „Кулите“ се извисяваха над околността като скални стражи, замръзнали на своя хилядолетен пост. Светлата им повърхност рязко контрастираше с кафяво-черните скали наоколо, като ефектът се подсилваше от полепналия сняг в основата им. Сякаш някой ги беше поръсил с пудра захар. Кулите се издигаха над езеро с тюркоазен цвят, чиято повърхност блестеше под галещите я слънчеви лъчи. Пейзажът се допълваше от наситено синьото небе и плаващите по него бели, пухкави облаци.
Колкото и снимки да изгледа човек в Интернет, нищо не може да го подготви за тази гледка. Всички попаднахме в нейния плен. Признавам си, че „Рогата“ ме накараха да мечтая за „Торес дел Пайне“, и смятах, че не може да съществува по-удивителна гледка. Уви, „Кулите“ напълно ме опровергаха и ще си останат най-яркия ми спомен от Патагония. Запомнила съм една много силна мисъл на Сашо, която ме накара да настръхна – „Когато си отивате от този свят, ще знаете, че е имало смисъл.“ Настръхвам и сега, когато пиша тези редове.
Изпитвах искрена радост и благодарност, че мога да изживея този момент. Не са малко хората, които идват не веднъж и два пъти, за да видят „Кулите“, но без успех. Сашо, при едно от предишните си пътувания по тези места, се запознал с човек, който идвал цели пет пъти само заради „Кулите“, но така и не ги видял. Друг пътешественик, над 70-годишен, се върнал 30 години по-късно в „Торес дел Пайне“, за да осъществи мечтата си. При първия му опит, в „тъмната“ ера преди развитието на информационните и комуникационните технологии, се оказало, че паркът бил затворен за посетители, и се наложило да си тръгне безславно. За самия Сашо това беше трето идване и трите пъти бе имал късмета да види „Кулите“. Явно неговият късмет се предаде и на нас.
Останахме в подножието на „Кулите“ около час. Отдадохме се на съзерцание и снимки. „Кулите“ са три – Torre Sur, Torre Central и Torre Norte, т.е. южна, централна и северна. За първи път те са споменати от Лейди Флорънс Каролайн Дикси (Lady Florence Caroline Dixie) – шотландска пътешественичка, писателка, военен кореспондент и феминистка, която описва преживяванията си в Патагония в книгата Across Patagonia. Тя ги кръщава „Иглите на Клеопатра“. Именно „Кулите“ дават съвременното име на националния парк през 1970 година. Първоначално, при създаването си през 1959 г., той е наречен национален парк за туризъм „Езеро Грей“. Счита се, че именно Лейди Флорънс Каролайн Дикси и нейните спътници са първите „туристи“, посетили тези земи. В своята книга тя пише „… ефектът беше подсилен от осъзнаването, че откакто тези огромни уединени пространства са създадени от природата, човешко око не ги е съзирало, нито човешки глас е проехтявал …“.
Не ни се тръгваше, но и този момент настъпи. Част от групата реши да тръгне по-рано. Не мога да си обясня точно за къде се бяха разбързали. Последни останахме Сашо, Габи, Таня, Катя, Свилен, Еми и аз. Започнахме да се отдалечаваме, но в един момент решихме да поспрем и да се насладим за последно на гледката и един вид да се сбогуваме с „Кулите“. Първото, което ми дойде на ум беше “Hasta la vista”, което е по-разговорен израз, нещо като „чао“ или „до следващия път“. Кой знае пък може да има такъв? Таня каза “Adiós”, което означава „сбогом“, и звучи като много дълго сбогуване, но също може да се тълкува и като „към Господ“. Съвсем спонтанно ми се прииска да оставя нещо от себе си там и се сетих, че в джоба на якето имах българска монета от 5 стотинки. Извадих я и я пуснах между камъните. Слизайки надолу по каменистата пътека, многократно се обръщахме, за да се любуваме на „Кулите“, докато най-накрая те не се скриха от поглед. Интересно беше как облаците започнаха да се спускат като завеса над тях в момента, в който си тръгнахме.
Тъй като до вечерния автобус имаше предостатъчно време, се движехме спокойно и успяхме да се насладим на гледките по пътя, които сутринта останаха на заден план. Озарената от слънчевите лъчи есенна гора. Изсъхналите дънери. Заснежените върхове, контрастиращи с цветната премяна на гората. „Кулите“, които срамежливо се подаваха от време на време.
В сладки приказки и снимки неусетно се завърнахме в хижа Чилено. Минахме покрай палатките, които очакваха следващите си посетители. Вътрешно се забавлявах, като си спомнях последните четири нощи, може би, защото вече предусещах колко сладко щях да спа отново в мекото легло в хостела в Пуерто Наталес. Въпреки всичко палатките бяха интересно преживяване, което бих повторила.
Направихме кратка почивка в хижата. Раздадоха ни сухите пакети за обяд и то в рекламни торбички на компанията Fantástico Sur, която управлява част от хижите в парка, включително „Чилено“. Хапнахме и с нови сили сложихме тежките раници и потеглихме. За щастие това беше последният ден, в който щяхме да правим преход с този товар на гърбовете си. Но пък и това си има своите предимства. Когато и да потегля на преход в планината, вече никоя раница не ми се струва тежка.
На тръгване от „Торес дел Пайне“ природата отново ни дари с красиви гледки. Пред нас се бяха ширнали полегати планини и хълмове, застлани с ниска растителност, обширни поляни и плата, сини езера, цветни кръпки от храсти и дървета, а небето ни устрои истинско шоу с пухкави, бели облаци, които сякаш щяха да ни затиснат. Точно по мой вкус. Идеални са за снимки. Този пейзаж ми подейства някак успокояващо след заострените скални феномени, които ни обграждаха през изминалите дни и предизвикваха еуфория у нас.
След около два часа се озовахме пред луксозния хотел „Кулите“ (Las Torres), който представлява дълъг наниз от двуетажни постройки, разположени в красива, равнинна местност, на фона на впечатляващите планини. В непосредствена близост необезпокоявано подскачаха зайци. Част от групата беше привлечена от уюта и удобствата на ресторанта в хотела и завръщането в цивилизацията и реши да остане там, а обичайните заподозрени се отправихме към информационния център. На чаша топъл чай изчакахме автобуса, който ни отведе до изходната точка Laguna Amarga. Там щяхме да се качим на автобуса до Пуерто Наталес.
Тъмнината вече се спускаше, температурите паднаха и излезе патагонският вятър. Изчакахме автобуса на топло, а междувременно започнаха да прииждат и други туристи. Щастливи от престоя си в парка, всички оживено разговаряха за преживяванията си. Със закъснение дойдоха автобуси на няколко компании и всеки се насочи към своя. Явно пътуването съм прекарала в дрямка, защото нямам ясен спомен от него. Когато пристигнахме в Пуерто Наталес, отново ни чакаха с микробус, който ни отведе до хостела. С удоволствие свалих дрехите, които бях носила през последните пет дни (все пак трябваше да оптимизирам багажа), взех си душ и отново пренаредих багажа. За вечеря с Габи изядохме консервите с риба тон, които разнасяхме по време на целия преход, и които също навъртяха доста километри. Най-вкусната вечеря. Повече не искахме, а пък и нямахме сили.

Намерете ни на