Предстоящи събития
Двудневна екскурзия в Родопите - от Чала до Триград, резерват Казаните и най-високата панорамна площадка на Балканите - Вълчи камък! 23-11-2019 Двудневна - Родопите - от Чала до Триград, Казаните, Вълчи камък (Начинаещи) Тържествено приключване на 2019г - хижа Яворов и разходка по Суходолската долина, Погледец и куп изненади!!! :) 30-11-2019 Приключване на 2019г - хижа Яворов, Пирин (Начинаещи) Патагония - толкова далечна, възхитителна и бленувана! От Игуасу до Ушуая - 5 национални парка и фантастичен кръг на Края на Света! :) 02-12-2019 Патагония - мечта на Края на Света! (Средно напреднали) Двудневна опознавателна екскурзия в югозападната част на Рила планина 07-12-2019 Рила - хижа Македония и резерват Парангалица (Начинаещи) Зимна Старопланинска приказка - приключения в резерват Чупрене - х. Горски Рай и връх Оба /2033м/!!! 04-01-2020 Зимна Стара планина - х. Горски Рай и връх Оба (Средно напреднали) Зимна екскурзия в Пирин - изкачване на върховете Полежан и Безбог 11-01-2020 Зимен Пирин - изкачване на Полежан и Безбог (Начинаещи) Двудневна зимна екскурзия в Родопите - Караджов камък и вълнуващ преход от Добростан до Асеновград! :) 18-01-2020 Зимни Родопи - Караджов камък и Добростанския дял (Начинаещи) Зимна Старопланинска приказка - приключения в резерват Царичина и изкачване на връх Вежен! 25-01-2020 Зимна Стара планина - хижа и връх Вежен (Средно напреднали) Двудневна зимна екскурзия в Родопите - резерват Червената стена и неговите мохикани - върховете Попа и Червената стена!!! :) 01-02-2020 Зимни Родопи - от Бачковски манастир до Югово (Средно напреднали) Зимна екскурзия до Спано Поле, Спанополски чукар и Дончови Караули в Пирин 08-02-2020 Зимен Пирин - Спано Поле и Дончови Караули (Средно Напреднали) Зимна екскурзия до Спано Поле и изкачване на любимия на много турсити връх Синаница :) 15-02-2020 Зимен Пирин - Изкачване на Синаница от Спано поле (Средно напреднали) Двудневна зимна екскурзия в Родопите - Древният Кемеров мост, панорамният връх Виденица и дръзката пътеката Дяволския мост 15-02-2020 Зимни Родопи - връх Виденица, Кемеров мост и пътеката Дяволския мост (Начинаещи) Алиботуш (Славянка) през зимата - наслада за душата! Изкачване на Голям Царев връх и разходка в Стъргач планина! 22-02-2020 Славянка планина в бяла премяна - Голям Царев връх, резерват Алиботуш и планината Стъргач (Средно Напреднали) Двудневна зимна екскурзия в Пирин - изкачване на Газей, Ушиците и Полежаните 22-02-2020 Зимен Пирин - Газей, Ушиците и Полежаните (Средно напреднали) Екскурзия - изненада! :) 29-02-2020 Зимна екскурзия-изненада!!! (Начинаещи) Зимен празник в Рила - Страшното езеро и Купените еднодневно 03-03-2020 Зимна Рила - Страшното езеро и връх Голям Купен (Средно напреднали) Зимно изкачване на връх Куклите в Пирин. Траверс и опция за изкачване на Зъба. 07-03-2020 Зимен Пирин - изкачване и траверс на Куклите (Средно напреднали) Двудневна зимна екскурзия в Пирин - траверс на страховития гребен на Малък Полежан - една от топ-екскурзиите на зимата!!! 07-03-2020 Зимен Пирин - Попово езеро и преход от Безбог до Демяница през гребена на М. Полежан (Средно напреднали) Зимен преход в Рила - от х. Рилски езера през Харамията, Зелени рид до х. Иван Вазов 14-03-2020 Двудневна зимна екскурзия в Рила - до х. Иван Вазов и обратно (Средно напреднали) Двудневна зимна екскурзия в Пирин - изкачване на върховете Джано и Дисилица. Кременските езера в бяла премяна! :) 14-03-2020 Зимен Пирин - Джано и Дисилица (Средно напреднали) Зимна екскурзия в Пирин - изкачване на северния ръб на Валявишкия чукар и Тевно езеро :) 21-03-2020 Зимен Пирин - Тевно езеро и изкачване на северния ръб на Валявишки чукар (Средно напреднали) Двудневна зимна екскурзия в Родопите - билото Карлък, Гела и Турлата - "най-високата" екскурзия на Родопите 21-03-2020 Зимни Родопи - трекинг по билото Карлък и Турлата над Гела (Средно Напреднали) Еднодневна зимнa екскурзия до връх Мальовица в Рила 28-03-2020 Зимна Рила - Връх Мальовица - бяла мечта (Средно напреднали) Зимно изкачване на Митикас в Олимп! Сензационен преход за напреднали! 02-04-2020 Олимп - зимно изкачване на Митикас (Напреднали) Зимна екскурзия в Пирин - Спано поле, Мозговишки рид и Гредаро - необикновена изненада в Пирин! :) 04-04-2020 Зимен Пирин - Спано Поле, Мозговишки рид и Гредаро (Средно напреднали) Зимна екскурзия до Тевно езеро в Пирин - двудневна екскурзия за истинските ценители 10-04-2020 Зимен Пирин - Тевно езеро (Средно напреднали) Индонезия - пътешествие сред изумителни острови, вулкани и изгреви от тях, джунгла, храмове, бит и култура на най-голямата мюсюлманска страна в света!!! 10-04-2020 Индонезия - 4 вулкана, 3 дни в джунглата, гмуркане, много бит и култура!!! Зимнa екскурзия до Тодорин връх и Синьото езеро в Пирин - рай за душата! 10-04-2020 Зимнa екскурзия до Тодорин връх и Синьото езеро в Пирин (Средно напреднали) Хималаите - необикновеният Непал, преход до Светилището на Анапурна и грандиозният Даулагири 17-04-2020 Хималаите - Светилището на Анапурна и Даулагири (Начинаещи) Зимна екскурзия в Пирин - изкачване на най-трудния туристически връх - Голяма Стража!!! :) 18-04-2020 Зимен Пирин - изкачване на умопомрачителния Голяма Стража! (Напреднали) Зимно изкачване на връх Каменица - двудневна екскурзия в Пирин! 18-04-2020 Зимен Пирин - изкачване на величествената Каменица (Средно напреднали) Перу - Кордилерите Бланка и Уайуаш /Андите/ - 8 дневен трекинг около най-красивите и вълнуващи върхове на Земята! Мачу Пикчу, Амазонската джунгла и още много!!! 14-05-2020 Перу - чудеса, 8-дневен трекинг в Кордилерите Бланка и Уайуаш, Амазонската джунгла! (Средно Напреднали) Корсика - Средиземноморското планинско чудо! 10 дни сред зашеметяващи скалисти планини, поразителни езера и удивителни водопади! 13-06-2020 Феноменът Корсика и митичният маршрут GR20 - 10 дни! (Средно Напреднали) Исландия - земя на елфи, мистерии, лед и огън, гейзери, зеленина, изумителни водопади, пещери, ледници, дъги и щастливи хора! (Начинаещи) - 9 (10) дни 20-06-2020 Пътешествие в Исландия - в надпревара с чудесата на Земята (Начинаещи) Фарьорските острови - тайното съкровище на Северния Атлантик (Средно Напреднали) - 9 дни 04-07-2020 Фарьорските острови - романтичната стихия на Северния Атлантик (Средно Напреднали) Очарованието на Италия - Доломитите - 9 дни паметни приключения! 18-07-2020 Гордостта на Италия - приказните Доломити 9 дни (Средно Напреднали) 9-дневна екскурзия в Юлийските Алпи (Словения) - изкачване на словенските първенци Триглав и Шкрлатица, както и още 4 големи върха! Водопади и внушителни панорами!!! 08-08-2020 Юлийските Алпи - 6 големи върха за 9 дни! (Средно напреднали) Монголия - копнеж по дивото! Седем дни в Алтай и десет дни в пустинята Гоби - добре дошли при истински свободните хора и земята на "вечното синьо небе" - 20 дни :) 12-08-2020 Монголия - недокосната от модерния свят - Алтай и Гоби (Средно напреднали) Дивата Албания - 9 предизвикателни дни в Албанските Алпи! 22-08-2020 Албанска Проклетия - 9 дни за истински ценители (Средно Напреднали) Индия - Гарвалски Хималаи - изкачване на връх Гаруда /6000м/ и трекинг до базовите лагери и района на върховете Чангабанг, Каланка, Дунагири и Нанда Деви - 18 дни :) 12-09-2020 Гарвалски Хималаи - Лагер 1 на Чангабанг и изкачване на връх Гаруда /6000м/ (Средно напреднали) Вълшебната долина Хунза и трекинг до базовите лагери на Нанга Парбат, Ракапоши и Диран. Изумителна Природа на една шепа площ! :) 17-09-2020 Пакистан - долината Хунза и трекинг до базовите лагери на Нанга Парбат и Диран (Начинаещи) Обикни Армения, за да я опознаеш! 12 дни, наситени с богата култура, величествена история, неосквернена природа, качествена кухня и много други, привличащи ни, блага! 18-09-2020 Армения - необикновена и самобитна (Средно Напреднали) Чили, Боливия и Полинезия - Великденски остров, Атакама, несравнимото езеро Уюни, най-високият вулкан на света и приключения в Андите - 19 дни :) 13-11-2020 Чили - „Там, където свършва Земята“! Боливия и Великденски остров! (Начинаещи)

Пътепис на Калина Тотева за пътешествието ни в Патагония - април, 2018г - Част 2: "Los Glaciares" - Argentina & Strait of Magellanes - Chile

 "До края на света и обратно!"

Калина Тотева

Част 2 - Аржентинска Патагония - Национален парк "Лос Гласиарес" и преминаването на Магелановия проток /Чили/

20/04/2018 – На път към Аржентина

След поредното ранно ставане и вкусната закуска, приготвена от гостоприемните ни домакини, се отправихме към автогарата, за да поемем към втората част от пътуването ни на края на света – аржентинска Патагония и националния парк „Ледниците“ (Los Glaciares). Крайната ни спирка за деня беше планинското селище Ел Чалтен (El Chaltén), известно като „Аржентинската столицата на трекинга“, тъй като е изходна точка за пешеходните преходи и изкачвания в района на емблематичните върхове Фитц Рой и Серо Торе. Пътят ни минаваше през градчето Ел Калафате (El Calafate), живописно разположено край бреговете на Аржентинското езеро – най-голямото сладководно езеро в страната, захранвано от няколко ледника и реки. Ел Калафате пък е изходен пункт за посещение на другата перла на националния парк – ледникът „Перито Морено“. Но за тях по-късно.
Около 280 км делят Пуерто Наталес и Ел Калафате, като пътуването отне 5-6 часа. Имайки предвид колко тясно е Чили в най-южните си райони, почти неусетно бяхме на границата (пропускателния пункт Paso Río don Guillermo), където посрещнахме изгрева. Влизането в Аржентина се оказа много по-лесно в сравнение с това в Чили, единствено срещу представяне на паспорт, без каквато и да е проверка на багажа. Също както и в Чили имаме право да пребиваваме до 90 календарни дни без виза. До края на пътуването щяхме да преминаваме между двете държави още няколко пъти, а във всеки автобус задължително имаше и стюард, като една от задачите му беше да ни съпровожда по време на проверките. Всички бяха изключително любезни и с професионализъм вършеха работата си.
Докато чакахме за паспортната проверка на чилийската граница, изведнъж видяхме, че около сградата се навърта лисица с дълга, пухкава опашка. Явно беше питомник на граничарите, тъй като не се притесняваше особено от хората, а един от служителите дори я нагости. Разбира се, всички се накачулихме по прозорците и извадихме телефони и фотоапарати. Още по-изненадани бяхме, когато излязохме от сградата, а лисицата беше полегнала спокойно в близост до автобуса и позираше за снимки. Освен това се оказа и много фотогенична. Досегът с дивия свят ще си остане един от най-вълнуващите ми спомени от Патагония.
Пътуването до Ел Калафате съм запомнила с красивите гледки. Просторните жълти степи се редуваха с хълмисти райони и кафяво-черни, голи планини, които ми напомняха за вулканите в Атакама. Времето беше променливо, ту слънчево, ту облачно, като на моменти проливен дъжд се изсипваше върху нас. Това правеше цветовете на Патагония още по-наситени, а светлината беше страхотна за снимки. От време на време вятърът полюшваше автобуса и ни унасяше в сладка дрямка. Въпреки че не исках да пропусна нищо по пътя, на моменти клепачите ми натежаваха и сънят надделяваше.
В Ел Калафате трябваше да се прекачим на автобуса за Ел Чалтен. Престоят ни беше около 4 часа, което ни даде възможност да опознаем централната част на града. Автогарата се намираше в самото му начало, на по-високо равнище в сравнение с центъра, което ни позволи да го обхванем с поглед и ни даде добра представа за размерите му. Разходихме се по главната улица – „Булевард на Освободителя“, по продължението на която бяха разположени множество ресторанти и магазини за подаръци и сувенири. Личеше си, че силният туристически сезон е отминал, тъй като по улиците нямаше много хора, а част от магазините не работеха. Затова пък в тези, които все още бяха отворени, имаше изгодни намаления.
Ел Калафате възниква като място, където са се подслонявали търговците на вълна. Аржентинското правителство основава града чак през 1927 г. с цел да насърчи заселването на района, но истинският импулс за развитието му се оказва създаването на националния парк „Перито Морено“ през 1937 година. Селището носи името на едноименния и широко разпространен в Патагония храст с жълти цветове и тъмносини дребни плодове, наподобяващи на външен вид боровинка. Te се използват за производство на сладка, бонбони, ликьор и други продукти. Калафатето е дълбоко вкоренено в патагонския фолклор, а едно от поверията гласи, че който изяде плод на калафате ще се върне отново по тези земи. На нас не ни се отдаде възможност да си хапнем пресен плод, но да се надяваме, че няколко лъжици сладко и чашка ликьор имат същия ефект. Ще поживеем, ще видим.
Споменатото поверие е свързано с две легенди. В първата главно действащо лице е възрастна жена от местното племе tehuelche, известно с номадския си начин на живот. Една зима, когато племето се подготвяло да отпътува към непознати земи, възрастната жена се почувствала твърде слаба, за да ги съпроводи, и решила да остане и сама да се изправи срещу суровите природни условия. По всичко изглеждало, че краят ѝ е близо, когато се случило чудо и тя се превърнала в храст калафате. Това ѝ позволило да оцелее, а освен това клоните на храста послужили като убежище за птици срещу вятъра и студа. По-късно през годината, когато храстът разцъфнал и родил плодове, птиците се върнали, за да се нахранят с тях. И така всяка година.
Втората легенда разказва за красива млада жена на име Калафате, също от племето tehuelche. Тя поразявала със своите красиви, златни очи, а нейният баща, който бил и вожд на племето, се гордеел много с нея и ревниво я пазел. Един ден Калафате срещнала млад момък от вражеското племе selk’nam и двамата се влюбили. Подобен съюз бил немислим и те решили да избягат заедно. Това не останало скрито от вожда, който бил убеден, че дъщеря му е обладана от злия дух Gualicho. В гнева си той се обърнал с молба към шаман да осуети бягството. Последният превърнал Калафате в храст, цъфтящ с жълти цветове, също като цвета на нейните очи. След като не се явила в уречения час, нейният любим я търсил, докато не открил храста, който дори не успял да докосне, защото клоните му били покрити с бодли. Момъкът умрял с разбито сърце.
Виждайки последиците от своите действия, шаманът се смилил над влюбените и превърнал жълтите цветове в тъмно сини плодове, които символизират сърцето на младия selk’nam. Така те останали заедно завинаги. Силата на тяхната любов е родила мита за завръщането в Патагония. Счита се, че всеки, който опита плодовете на калафате, попада под въздействието на заклинанието и му е предопределено да се върне.
Още първите изследователи и пътешественици в Патагония са оценили вкусовите качества на калафате. Самата Лейди Флорънс Каролайн Дикси в своята книга Across Patagonia пише „ … всички ние слязохме от конете около един огромен храст калафате и се наядохме до насита с неговите сладки, сочни плодове, като взехме със себе си запаси, които щяхме да изядем поръсени със захар за десерт след вечеря”.
Една от основните цели на разходката ни из града беше да намерим обменно бюро, за да си купим аржентинско песо. Попитах продавачката в един магазин за сувенири за най-близкото обменно бюро, но се оказа, че такива няма. В Аржентина от години е наложен валутен контрол. Единият вариант беше да обменим валута в банка, но това е възможно само до 3 часа следобед, а вече наближаваше 4. Другият вариант, от който се и възползвахме, беше в един от ресторантите по главната улица. Стори ни се доста странно, но се отправихме натам. Влязохме, казахме какво ни води при тях и една жена, вероятно управителката, ни покани да се качим на втория етаж. Седнахме около кръглата маса, а размяната се случи без спазване на каквито и да е мерки за сигурност и издаване на документи. Бързо и лесно, и в интерес на истината без притеснение от измами.
Отправихме се отново към автогарата, където се възползвах от неочаквано бързата Интернет връзка, за да се обадя вкъщи по Skype. В 6 часа потеглихме с автобуса към Ел Чалтен, като по път заобиколихме Аржентинското езеро и езерото Виедма, захранвано от топящите се ледове на едноименния ледник. В Ел Чалтен пристигнахме по тъмно. Сашо го беше описал много точно. Селището буквално представлява една главна улица, обградена от двете страни с хотелчета, бунгала, къщи и ресторанти. Таксита няма, а шофьорът, като ни видя с багажите, предложи да ни остави в близост до хотела. Това ни спести доста мъки. Хотелът представляваше двуетажна постройка, а интериорът беше в алпийски стил. Настанихме се и без особено суетене се приготвихме за лягане.

21/04/2018 – Димящата планина

По план сутринта трябваше да се отправим към езерото Lago de los Tres в подножието на емблематичния за Патагония връх Фиц Рой, преход с продължителност около 9 часа в двете посоки. Върхът се намира на границата между Аржентина и Чили в Южното патагонско ледено поле. Още от предишната вечер знаехме, че прогнозата за днешния ден не е особено оптимистична и се очакват силни валежи, подобно на последните три-четири дни в този район. Ориентировъчният час за тръгване беше 9, но всичко бе в ръцете на природата. Очевидно планината щеше да оправдае своето име.
Връх Фиц Рой носи името на вицеадмирал Робърт Фиц Рой от английския военноморски флот, който е бил и метеоролог, хидрограф и картограф. Той се прославя като капитан на кораба „Бийгъл“, който прави околосветско пътешествие в периода 1831-1836 г., и има основен принос за създаването на карта на най-южните части на атлантическото и тихоокеанското крайбрежие на Южна Америка. Член на експедицията е бил не кой да е, а самият Чарлз Дарвин, който на база на наблюденията си по време на пътуването, по-конкретно на островите Галапагос, създава своята теория за еволюцията. Върхът е кръстен от аржентинския изследовател Франсиско Морено в чест на заслугите на вицеадмирала.
И все пак оригиналното име на върха, дадено от коренните жители далеч преди европейците да завладеят земите им, е Ел Чалтен, което на езика tehuelche означава „Димяща планина“. Име, което отразява неприятната за много туристи действителност, че върхът често е забулен в облаци и мъгла. В това се убедихме и ние.
Още със ставането чухме силното барабанене на дъжда по прозорците, а по време на закуска наблюдавахме реките, които се лееха във вертикална посока от схлупеното, сиво небе. Това отложи тръгването ни за неизвестен час, но все пак не по-късно от обяд предвид продължителността на прехода. Свободното време всеки реши да оползотвори по различен начин. Някои се отдадоха на почивка в басейна и сауната, други решиха да опознаят местните заведения, а аз предпочетох да поспа и да събера сили.
Бях изпаднала в приятна дрямка, когато към 11:30 часа Таня се върна с доволна усмивка от басейна и ми каза, че тръгваме в 12. Облякох се набързо с най-топлите си дрехи, а раницата бях приготвила още сутринта. Идеята на Сашо беше да тръгнем и според времето да преценим дали да се отправим към крайната точка или да стигнем до навес в подножието на последния стръмен участък под езерото. В уречения час се събрахме на входа на хотела и потеглихме. Продължаваше да вали, макар и не така силно. Бяхме осем души, останалите предпочетоха уюта на хотела пред неизвестния изход на начинанието и риска да се намокрят „напразно“.
Пътеката тръгва от самото селище, а теренът в по-голямата си част не е сложен. Първоначално трябваше да преодолеем едно по-продължително изкачване, след което се редуваха изкачвания, спускания и хоризонтални участъци. Пътеката се виеше през есенната гора, чиито цветове изглеждаха още по-наситени заради дъжда. Във въздуха се носеше приятното ухание на мокра растителност и почва. Свежестта на заобикалящата ни природа се предаваше и на нас. Имах чувството, че с всяка стъпка приемах допълнителна енергия от земята. Ходех и дишах с лекота, оглеждах се настрани и се усмихвах на красотата около нас. В същото време гората ни служеше като своеобразно укритие, което до известна степен омекотяваше пада на дъждовните капки върху нас.
След известно време застигнахме двойка на средна възраст, която също беше отседнала в нашия хотел. Разменихме обичайните между туристи реплики. Оказаха се аржентинци от град Росарио – градът на Че Гевара и Меси. Разказаха ни за някои от най-красивите места в Аржентина, а от думите им струеше неподправена любов към родината. Те искрено се наслаждаваха на времето и се възхищаваха на начина, по който природата се прераждаше под въздействието на дъжда.
Продължихме напред. След около час ходене трима души от групата решиха да се върнат. Останахме само Сашо, Таня, Еми, Свилен и аз. Километрите се нижеха един след друг, за което се ориентирахме по табелите, поставени на всеки километър. Имахме чувството, че се движим доста бързо, което ни даваше допълнителна мотивация. Други хора не се виждаха, с изключение на един азиатец, който ни подмина в един момент и изчезна бързо напред. Така и не го видяхме повече и не разбрахме до къде успя да стигне. След като излязохме от гората теренът стана по-предизвикателен. Заради обилните дъждове през изминалите дни значителни участъци от пътеката се бяха наводнили, а имаше и заблатени места. Това затрудняваше и забавяше преминаването, тъй като търсехме обиколни пътища. Понякога беше неизбежно да газим във вода и кал. Щеките се оказаха изключително полезни и служеха за опора при прескачане на трудните участъци.
Стъпка по стъпка се озовахме пред споменатия навес, който ни приюти и скри от дъжда, макар и за кратко. Това беше и моментът за вземане на решение – нагоре към езерото или обратно към хотела. Въпреки дъжда и неудобствата и прокрадващото се желание да се приберем на топло и сухо, като че ли никой не искаше да остави „работата“ наполовина свършена. Все пак това са моменти, които се случват веднъж в живота. В крайна сметка Сашо отсече, че сме също толкова „луди“, колкото и той самият, и единодушно решихме да продължим към Lago de los Tres.
Междувременно хапнахме, за да се подсилим. Направихме си по някоя и друга снимка за спомен. До момента никой не се беше осмелил да си извади фотоапарата или телефона. Забелязахме, че туристите преди нас бяха издълбали своите имена и датите, на които са били тук, по стените на навеса и по масите. Всички зяпнахме, когато открихме и българската следа в Патагония. И то каква. Това е един от моментите, в които буквално изпитах неудобство пред напиращите в наши неизвестни сънародници чувства, намерили израз в два „изконни“ лозунга – „Само Левски“ и „К** за CSKA“, при това забележете как са смесили кирилица и латиница. Необяснимо е как може да дойдеш на другия край на света, на едно от най-красивите кътчета на планетата и да те вълнува посредственият български футбол. Да ме прощават футболните фенове. Това ще остане една от великите мистерии на нашето време.
Не останахме дълго под навеса, тъй като бяхме мокри, а стоенето на едно място засили усещането за студ. Оттук насетне бяхме само нагоре. Неусетно дъждът премина в сняг и се озовахме в една красива, снежна приказка. Вятърът завихряше в необуздан танц едрите снежинки, които застилаха земята. Това изискваше повишено внимание от наша страна, тъй като теренът стана хлъзгав, а камъните бяха скрити под снега, който се трупаше бързо сантиметър след сантиметър. На места той достигаше до коленете ни, та дори и над тях. Сашо вървеше пред нас и ни инструктира да ходим в неговите стъпки, за да се избегнат неприятни подхлъзвания и падания. Колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова по-неумолим ставаше патагонският вятър. Видимостта не беше добра, но успявахме да намираме маркировката. За мен това беше първи зимен преход. Бях развълнувана, но си признавам, че на моменти изпитвах притеснения, тъй като времето винаги може да поднесе изненади. Не ми подейства особено обезпокоително и изказването на Сашо, че при подобни метеорологични условия отменят екскурзии в България. Все пак вътрешно се развеселявах, мислейки си какво би казал баща ми, ако ме видеше в този момент. Сигурно нищо. Просто би припаднал.
След повече от час, малко след пет часа следобед, достигнахме крайната точка на прехода и пред нас се откри Lago de los Tres. Белият пейзаж подчертаваше изумрудения цвят на неговите води. Гледката беше неземна. От Фитц Рой нямаше и следа. Остана в облаците и потвърди името, дадено му от коренните жители. В същото време вятърът продължаваше да завихря снежинките, които неумолимо се блъскаха в телата ни, но най-отчетливо ги усещахме по лицата си. Вероятно заради качулката и дъждобрана чувах странно свистене на вятъра. Сякаш планината ни нашепваше думи на непознат индиански език. Може би ни посрещаше с добре дошли, или напротив, приканваше ни да се отправим назад, за да избегнем бурята.
Не се застояхме дълго, тъй като беше студено, а все пак трябваше и да се приберем. Сашо направи снимки и клипчета, за да увековечи постижението ни. Когато поехме надолу, установихме, че снегът беше затрупал стъпките ни. Трудно намирахме маркировката. Сашо проправяше пътя, а ние следвахме неговите стъпки. На моменти падах, за щастие не сериозно, а колкото да си спомня за детските игри в снега. Със слизането надолу вятърът започна да се успокоява, а снегът намаля и накрая спря. Природата отново ни предложи невероятни гледки. Обагрените в есенни краски храсти и дървета в по-ниските части контрастираха с бялата покривка в по-високите. Облаците се разкъсаха и в далечината се показаха покрити със сняг върхове, а под тях – езера. Покрай пътеката имаше храсти и дървета, чиито клони бяха покрити с малки кристали, образували се от заледяването на тънкия слой сняг в резултат на падането на температурите. Най-сетне се осмелих да извадя фотоапарата и направих няколко снимки.
На връщане вървяхме бързо, без да спираме, тъй като скоро щеше да започне да се стъмнява. В гората неочаквано се натъкнахме на хора, които опъваха своите палатки и се подготвяха да прекарат нощта в подножието на Фиц Рой. Нетърпеливо търсехме табелките, които отчитаха оставащите километри, но този път в обратна посока. Когато нощта се спусна, сложихме челниците и като светулки си проправяхме път напред. Интересно е как тъмнината действа на психиката и човек започва да се оглежда и чуди дали не го дебнат някакви заплахи. Поне при мен е така. Аз лично се оглеждах за пуми, тъй като те са характерни за Патагония и ловуват през нощта. За всеки случай си припомних правилата при среща с тези животни, които прочетох в „Торес дел Пайне“, макар че се съмнявам, че бих действала толкова хладнокръвно в подобна ситуация. За щастие, не ми бе дадено да разбера.
На връщане не ни валя и капка дъжд и дори поизсъхнахме. Малко след осем часа през дърветата започнаха да блещукат светлините на Ел Чалтен, което ни подейства окуражаващо. В девет без десет бяхме в магазина и си купувахме храна за вечеря и аржентинско вино, за да полеем изпълнения с емоции ден.
В хотела ни посрещнаха Катя и Габи, които извикаха възторжено, когато ни видяха. Какви ли мрачни сценарии са си представяли? С най-голямо удоволствие си свалих дрехите и обувките и се насладих на горещ душ. Колко малко му трябва на човек! След това се присъединих към останалите, които вече оживено обсъждаха отминалия ден и нашите приключения в аржентинска Патагония. С изненада установихме, че навън се сипеше сняг на едри парцали и бързо застилаше земята. Явно зимата ни беше последвала.
Бяхме щастливи и доволни от себе си. Макар гледките да са безценни, а тук със сигурност има в изобилие, понякога по-важен е извървеният път и придобитото ново знание за себе си и собствените способности. Като утеха ни служеше мисълта, че все пак Фиц Рой се беше подал над облаците, когато летяхме към Пунта Аренас. Един наистина паметен ден за всеки от нас, в който видяхме едно от многото лица на Патагония и изпитахме променливостта на климата по тези земи. От началото на пътуването вече бяхме преминали през всички сезони.

22/04/2018 – Опашката на дракона

За първи път чух за връх Серо Торе покрай българската експедиция с интригуващото име „Опашката на дракона“, проведена в края на 2015 и началото на 2016 г. с участието на четирима алпинисти. В рамките на експедицията те правят първото българско изкачване на върха, както и на още два – Пойнсенот и Ел Мочо. По това време идеята за пътешествие до Патагония вече се беше забила упорито в главата ми, а тази експедиция даде допълнителен устрем на мечтанията ми.
Предстоеше ни преход с обща продължителност около 6 часа до езерото „Торе“, от което се открива гледка към Серо Торе и околните върхове. Когато станахме, зимата продължаваше да бъде във вихъра си, а изгледи за промяна нямаше. Все пак снегът е за предпочитане пред дъжда. Тъй като в 6 часа вечерта тръгваше автобусът за Ел Калафате, нямаше време за изчакване, както предишния ден, и след закуска потеглихме. Въпреки почти нулевите шансове да зърнем Серо Торе всеки от нас таеше надежда, че природата може да прояви благосклонност.
Теренът отново не беше предизвикателен. Започнахме с кратко, по-стръмно изкачване, което сутрин винаги те оставя почти без дъх. След това първо изпитание пътеката през по-голямата си част беше хоризонтална или с леки наклони и предлагаше приятна разходка. Въпреки че бях спала дълбоко през нощта, вчерашният преход в снежни условия си беше казал думата. Усещах умора и лека болка в краката, даже имах чувството, че в горната им част са паянтови, като на марионетка, и всеки момент ще се разглобят. Разбира се, нищо подобно не се случи, а даже с напредването на деня се раздвижих добре и забравих за неудобствата.
За доброто настроение допринесе и вълшебният пейзаж, който ни заобикаляше. Бяхме като герои от зимна приказка. Сякаш бяхме захвърлени в нищото и съществувахме само ние, тук и в този момент. Обгръщаше ни тишина, дотолкова че човек можеше да чуе звука на снежинките, в момента в който се сливаха със земята. Тревата и дървета стояха като поръсени с пудра захар, а белотата на снега подчертаваше есенните багри. Въпреки снеговалежа видимостта към долината, в която е разположен Ел Чалтен, днес беше много по-добра, и когато набрахме височина можахме да оценим красотата на местоположението му. Селището е сгушено сред красиви скали и хълмове, между които протича „Реката на завоите“ (Rio de las Vueltas), която напълно оправдава името си, образувайки красиви меандри. Погледнат от горе Ел Чалтен изглеждаше като смесица от сгради в различни багри, които допълваха пъстроцветния есенен пейзаж.
Още в началото на пътеката вниманието ни беше привлечено от изсъхнал дънер, от който като пипала стърчаха няколко клона, а пред него имаше табела с гръмкия надпис „Паметник на разсеяния турист“. Оригинален начин за напомняне на преминаващите за опасността от пожарите и за тежките последици, до които може да доведе дори един незагасен фас.
Достигнахме езерото „Торе“ без особени затруднения, въпреки че отново ни се наложи да преминаваме наводнени и кални участъци и да балансираме върху паднали стволове, за да ги преодолеем. Цветът на водите му беше сиво-зелен, а по повърхността му тук-там плаваха малки айсберги, откъснали се от вливащия се в езерото ледник. Самият ледник остана скрит от погледа ни, както и Серо Торе. В продължение на около час се взирахме в неговата посока, но въпреки цялата позитивна енергия и молитви, които отправяхме, димната завеса не се вдигна. За разлика от предишния ден днес не бяхме сами. Много други ентусиасти се бяха осмелили да покажат носовете си навън.
На връщане спря да вали и с изненада установихме, че снежната покривка, която до преди 2-3 часа застилаше земята, се беше разтопила. За кратко останахме на наблюдателната площадка, която на отиване бяхме подминали. Именно там се разкрива първата гледка към Серо Торе при добро време. За спомен си направихме снимки пред табелата, която посочва имената на всички върхове, които се виждат оттам, и с димната завеса, която беше покрила всичко. Казахме си, че не всичко е изгубено. Оставаше ни полетът от Пунта Аренас до Сантяго в края на пътешествието, когато евентуално щяхме да видим и Серо Торе, и Фиц Рой.
Не бързахме, тъй като имахме предостатъчно време. Видимостта над долината и Ел Чалтен се беше подобрила значително и се разкриваха приказни гледки, които запечатах на фотоапарата. В един момент, точно преди спускането към селището, изостанах от групата, улисана в снимки. Придвижвах се бавно, а като слязох в Ел Чалтен реших да се поразходя и да го опозная. Макар сградите да не впечатляваха с архитектурата си, те излъчваха особен чар със своите цветове и кокетни орнаменти.
Имахме на разположение около 2 часа преди тръгване, които използвахме за обяд и почивка. Стаите бяхме освободили още сутринта и багажът беше готов. В 6 часа потеглихме от автогарата към Ел Калафате, като по-голямата част от пътуването мина в тъмнина. Когато пристигнахме, започнахме да се оглеждаме за таксита и да разпитваме служителите как можем да повикаме няколко коли. Шофьорът на автобуса от Ел Чалтен забеляза това, каза да натоварим отново багажа и ни остави на входа на хотела. Случваше ни се за втори път през последните два дни. Явно бе в реда на нещата. Бяхме приятно изненадани от гостоприемството на местните.
С престоя в Ел Чалтен приключиха сериозните пешеходни преходи в Патагония. Оставаше ни само един, на остров Огнена Земя, но тепърва ни очакваха други южноамерикански чудеса.

23/04/2018 – Край бреговете на Аржентинското езеро

Въпреки че Ел Чалтен остана зад гърба ни, следобед ни предстоеше нова среща с националния парк „Ледниците“ и с внушителния Перито Морено. Тъй като тръгването беше около един часа, имахме възможност да опознаем по-добре Ел Калафате и околностите му.
Като бонус към програмата Сашо предложи да ни заведе до резервата Laguna Nimez в покрайнините на града, край бреговете на Аржентинското езеро, само на двайсетина минути пеша от нашия хотел. С охота се отправихме натам след закуска, а това ни позволи да се насладим на спокойствието и свежестта на утрото. Макар да беше понеделник, който аз лично свързвам с едно нервно оживление по улиците и градския транспорт на София, тук нямаше и следа от напрежение и бързане. Почти не се мяркаха хора и коли. Денят предвещаваше да е прекрасен, тъй като слънцето вече започваше да затопля земята и нас, а в небето тук-там плуваха бели облачета. Зимата беше далеч, но все пак бяхме добре облечени, тъй като температурите не бяха високи. Отново се убедихме, че градът изобилстваше от растителност, а сред дърветата се бяха сгушили кокетни малки къщички в различни цветове. Тук за разлика от другите селища, които бяхме посетили, се забелязваха и по-масивни и модерни постройки, които вероятно издаваха и по-доброто материално благосъстояние на собствениците си.
В резервата Laguna Nimez може да се наблюдава богатството от птици на Патагония в естествената им среда – фламинго, ибис, патици, гъски, малък ястреб, черноврат лебед и други, при това на фона на великолепен пейзаж. В дъното се беше ширнало Аржентинското езеро на фона на снежнобели планини. Бяхме на входа на резервата около 9:30 часа, а се оказа, че той започва работа в 10, но имайки предвид „точността“ на местните не беше ясно колко точно щяхме да чакаме. Времето прекарахме в снимки и шеги, а междувременно в далечината прехвърчаха различни птици и дори видяхме розово фламинго и се подготвяхме за по-близка среща с тях.
Служителят дойде 10-15 минути след началото на работното време, но не ни беше писано да посетим това райско кътче. Оказа се, че лагуната е наводнена и посещенията ще бъдат възможни едва през пролетта (в Южното полукълбо), т.е. най-рано през септември. Бяхме леко разочаровани, но аз имах твърдото намерение да оползотворя свободното време по най-добрия начин. Групата се разпръсна, а с Таня и Габи се отправихме към Аржентинското езеро, което беше в непосредствена близост. Булевард с широки пешеходни алеи ни отведе до неговите брегове. От време на време минаваше по някоя кола, която нарушаваше усещането за безвремие и откъснатост от света.
Аржентинското езеро прилича по скоро на море и не може да се обхване с поглед, както щяхме да се убедим в течение на деня. Малки вълни се разбиваха на брега, който представляваше смес от пясък и малки камъчета, а наоколо имаше избуяла, суха трева. От брега се разкриваше хубава гледка към Ел Калафате с неговите разпръснати на различни нива сгради в разнообразни багри в подножието на заснежената планина.
Аржентинското езеро е най-голямото в страната, като площта му е 1415 кв. км, а средната му дълбочина е 150 метра. На места достига дълбочина от 500 метра, което го нарежда сред 20-те най-дълбоки езера в света и на трето място в Южна Америка (след Lago O'Higgins/San Martín и Lago General Carrera/Buenos Aires също в Патагония, които попадат на териториите и на Чили, и на Аржентина). Водите му се подхранват от много ледници, като най-известните са Перито Морено, с който ни предстоеше да се срещнем съвсем скоро, и Упсала, кръстен през 1907-1908 г. от шведския геолог Percy Quensel на името на шведския университет Упсала, в който е работил. Съвременното име на езерото е дадено в чест на родината от Франсиско Морено, който остава поразен от красотата на района. Но за него ще стане дума малко по-нататък.
След като се насладихме на великолепните гледки, които запечатахме на фотоапаратите и телефоните си, се отправихме обратно към Ел Калафате. По пътя срещнахме хора, които бяха тръгнали сами или със своите домашни любимци на сутрешна разходка. От време на време над нас прелитаха птици, за които очертанията на лагуната не представляваха препятствие, и дори кацаха встрани от пътя. Скоро те се превърнаха в мишена за две кучета, които изкусно ги дебнеха и гонеха, но уви без успех, за наше щастие, тъй като не искахме да сме свидетели на кървави сцени. Преди да се върнем в хотела, откъдето щеше да ни вземе автобус, се разходихме по централната улица на града, която беше далеч по-оживена в сравнение с първото ни посещение. Купих сувенири, подаръци за семейството и приятелите, и разбира се, сладко от калафате.
Минаваше един часа, когато се качихме на автобуса и се отправихме на следващото приключение, към вълнуващата среща с ледника „Перито Морено“. През повечето време пътувахме край бреговете на Аржентинското езеро и се убедихме колко необятно е то. С приближаването към крайната ни цел пейзажът ставаше все по-планински, а гледките ни оставяха без дъх. На входа на парка в автобуса се качи служител, който събра входната такса и ни раздаде брошура с правилата за поведение по време на посещението.
Вече бяхме виждали ледника Грей в Торес дел Пайне, както и висящи ледници, но когато съзряхме Перито Морено през клоните на дърветата, бяхме слисани от неговите размери. А това бе все пак само частица от него. Общата площ на ледника е 250 кв. км, а дължината му достига 30 км. Интересна подробност е, че това е един от малкото ледници, които увеличават площта си. Когато слязохме от автобуса и най-сетне можахме да се приближим към него, бяхме зашеметени от мощта, която излъчваше. При вливането си в езерото Перито Морено достига ширина от 5 км, средната му височина над водата е 74 метра, а общата дълбочина на леда е 170 метра. Нищо не може да подготви човек за тази среща. Никакви снимки и видео клипове в Интернет. Нищичко.
А защо Перито Морено? Всъщност, както повечето местности и природни чудеса в Патагония, ледникът носи името на човек – на аржентинеца Франсиско Морено, който е прочут и уважаван учен, природоизследовател, природозащитник, политик, ботаник и географ, живял през втората половина на 19-ти и първите две десетилетия на 20-ти век. Той остава в историята с изключителната роля, която изиграва за установяване на границата между Аржентина и Чили във връзка с дългогодишните спорове между двете държави, като самият Морено проучва терена на място и участва в преговорите. Испанската дума “perito” означава „специалист“ или „експерт“ и се използва, за да подчертае високите професионални, но и морални качества на съответния човек.
Районът около ледника е облагороден, което прави посещенията изключително достъпни за широката публика. Изградена е голяма конструкция от пътеки, тераси и стълби, които позволяват на туристите да се доближат максимално до Перито Морено, но все пак на безопасно разстояние, и да му се насладят от различни гледни точки. Тези подобрения се вписваха някак съвсем естествено в обстановката, сред обагрената в есенни краски гора. Най-големите ентусиасти се придвижваха с каяци край отвесните стени на ледника. За гарантиране на безопасността им в случай на инцидент те бяха съпровождани от лодка.
Освен от размерите, аз лично бях привлечена и от невероятния син цвят на ледника и набраздената му повърхност. Не можех да откъсна очи от него, а контрастът с растителността беше удивителен. Хората се губеха на фона на зашеметяващите му размери. От време на време се отчупваха ледени късове, които падаха с грохот във водите на езерото и предизвикваха възхита и възгласи у посетителите. Във водите плаваха няколко големи айсберга с причудливи форми и хиляди късове с различни размери, но в същия син цвят. Въпреки мащабите си Перито Морено изглеждаше като приклещен между заобикалящите го снежнобели върхове, чиито най-високи части оставаха в облаците.
С напредването на следобеда слънцето се скри и започна да захладнява и дори преваля за кратко. На една от основните тераси предвидливо бяха направили заслон, където се приютихме за кратко. Малко преди края на работното време (6 часа), се отправихме към сувенирния магазин и допълнихме направените вече покупки. На тръгване, и вероятно защото повечето посетители вече си бяха заминали, видяхме една лисица, която плахо се разхождаше по паркинга и се остави да бъде снимана. Явно се надяваше да намери нещичко за вечеря.
Сбогувахме се с Перито Морено и се отправихме с автобуса към Ел Калафате, където пристигнахме по тъмно. Тъй като на следващия ден ни предстоеше дълго пътуване, се запасихме с храна и вода, а денят завършихме с вкусна вечеря в един от многобройните ресторанти в града. Когато пристигнахме там, вечерята си тъкмо приключваше една голяма и шумна група от китайски туристи, за които дори бяха направили жеста да пуснат китайска музика. Скоро те си тръгнаха и ресторантът остана на наше разположение. Насладихме се на спокойна вечеря с местни специалитети – телешки стекове; пъстърва; сладолед от калафате, обилно полят със сладко от същия плод (нищо чудно, че имам голямото желание да се върна), и аржентинско вино от провинция Мендоса с името Séptima Obra (Седмата творба). Тъй като не съм познавач на вината и рядко пия, странно е, че съм запомнила името на виното, но всъщност впечатление ми направи разказаната върху етикета на бутилката история, а именно, че то е последната, седма творба на Бог, след като създава човека на шестия ден от сътворението на света според Стария завет. Неслучайно казват, че виното е питието на Боговете.
Доволни от преживяванията се отправихме към хотела, където започна поредното преподреждане на багажа и сътворихме истински хаос. Вълнувахме се от предстоящия ден.

24/04/2018 – Пътуване между две държави. По стъпките на Магелан

Това се оказа един от най-вълнуващите дни за цялото пътуване, в който се докоснахме до историята на великите откриватели, а всеки един от нас написа своята собствена история, преминавайки през Магелановия проток за първи път. Е, с изключение на Сашо, за когото това вече е нещо обичайно, но по реакциите му мога да заключа, че всяка среща с протока е своеобразно празненство на духа.
Магелановият проток. Самото му споменаване извиква в съзнанието представата за авантюризъм и безразсъдство. За дързостта да се гмурнеш в неизвестното без да си сигурен, че има билет за връщане. За несломимостта на човешкия дух пред трудностите и изпитанията по пътя. За новите открития, които променят хода на историята. Както Сашо казва, това е мястото, където живеят мечтите.
След като изпада в немилост в родината си, португалският откривател Магелан предлага услугите си на испанския крал Карлос Първи и с неговото благоволение и финансиране организира експедиция под испански флаг в търсене на нов морски път до Островите на подправките, в западна посока. Една експедиция, белязана от опасности, измяна, крушения, болести, но и от велики открития. По това време източният маршрут, покрай Африка, бил под португалска доминация.
Пет кораба под командването на Магелан, носещи имената „Тринидад“, „Сан Антонио“, „Виктория“, „Сантяго“ и „Консепсион“ (днес имена на чилийски градове), отплават на 10.08.1519 г. от град Севиля в Испания по течението на река Гуадалкивир към Санлукар де Барамеда на брега на Атлантическия океан. След повече от пет седмици изчакване, на 20-ти септември, те най-сетне напускат Испания и се отправят към Южна Америка. На 1.11.1520 г. корабите, вече четири на брой след корабокрушението на „Сантяго“, навлизат в протока, който Магелан кръщава „Вси светии“ в чест на едноименния християнски празник, отбелязван в католическия свят на този ден. Той дава името и на Тихия океан, който тогава нарича Тихо море заради спокойните му води при първата им среща, а също и на остров Огнена земя заради дима, който се издигал от запалените от местните жители огньове, служещи като предупреждение към чуждестранните нашественици. Именно Магелан и екипажът му са първите европейци, които достигат бреговете на острова. Мореплавателят дава името и на местните жители – патагонци, които впечатлили участниците в експедицията с високия си ръст, и, които те описали като великани. Днес се счита, че това са представители на племето tehuelche, които по това време били по-високи от европейците. Оттук и Патагония.
И макар самият Магелан да не успява да завърши пътуването, тъй като умира в междуособици на остров Мактан във Филипините, тази експедиция остава в историята като първото околосветско пътешествие. В родината се завръща единствено корабът „Виктория“ под командването на Хуан Себастиан Елкано на 6.09.1522 година. Днес Магелан е увековечен, но не само протокът носи неговото име. На него са кръстени Магелановите пингвини, най-южният регион на Чили, галактиките-джуджета Голям Магеланов облак и Малък Магеланов облак, лунни кратери, марсиански кратер и други.
Денят започна подобаващо, с твърде ранно ставане, най-ранното за цялото пътуване, само два часа след като бяхме легнали. На този етап вече бяхме придобили казармени навици и без мрънкане или размотаване минахме през банята, облякохме се и с багажа на гърба и в ръце се отправихме към фоайето на хостела. С таксита се придвижихме до автогарата, където за мое учудване имаше много ранобудни пътници.
Предстоеше ни дълго пътуване, общо около 17 часа, на няколко етапа. Около 3 часа се отправихме с автобус към град Рио Гайегос на Атлантическия бряг – столица и най-голям град на аржентинската провинция Санта Крус, чиито земи кръстосвахме през последните няколко дни. Пътуването с продължителност около три часа и половина премина в тъмнина в автобус на два етажа с удобни, големи седалки, които ни приканваха да поспим, макар че моят сън беше някак неспокоен и на пресекулки. По тъмно пристигнахме на малката и позанемарена автогара в Рио Гайегос, която беше неочаквано оживена. Други туристи нямаше, а местните ни оглеждаха с любопитство. В близост нямаше какво да се види, но пък природата се погрижи да не скучаем и ни дари с един огнен изгрев на фона на силуетите на сгради, улични стълбове и лампи и на паметника на всеобщата любимка на аржентинския народ Евита Перон, отправяща поздрав към света и новия ден с вдигната ръка.
От Рио Гайегос хванахме автобуса, който щеше да ни отведе съвсем накрай света, в Ушуая, считан за най-южния град на планетата. Позиция, оспорвана от чилийското селище, пристанище и военноморска база Пуерто Уилямс. Когато потеглихме, вече беше ден и успяхме да придобием бегла представа за Рио Гайегос. Поне това, което видяхме, не създаваше впечатление за особено благосъстояние. Тъжни, овехтели сгради. Прашни странични улици. Търкалящи се отпадъци тук и там. След като напуснахме града отново се потопихме в патагонските степи, които се ширеха докъдето стига погледът, създавайки специфичното усещане за безкрай по тези земи. Интересна подробност от пътуването е, че то премина между две държави. Тръгнахме от Аржентина. Още на континента преминахме в Чили, тъй като Магелановият проток е чилийска територия. Впоследствие няколко часа се движехме в чилийската част на остров Огнена земя, след което отново се върнахме в Аржентина. Това означаваше и повече печати в паспортите. Колкото повече, толкова повече, както е казал един сладък мечок.
По обяд най-сетне бяхме на брега на Магелановия проток. Когато пристигнахме в Пунта Делгада (Punta Delgada), откъдето се прекосява най-тясната част на протока, вече се беше заформила опашка от автомобили, автобуси и камиони. Наложи се да изчакаме пристигането на ферибота, което ни позволи да се разходим по обсипания с камъчета и мидени черупки бряг, част от които отнесохме като скъп спомен за себе си, за семействата и за приятелите си. Да разгледаме макар и отвън сградата на фара Boca Oriental, чиито бели и червени цветове контрастираха с тези на небето. Да вдишаме дълбоко аромата на морския въздух. Да се докоснем до водата, която беше ледена. Небето представляваше феерия от нежни цветове – синьо, сиво, бяло, които се смесваха по невероятен начин и действаха някак успокояващо. Облачета с всякакви размери и форми плаваха в небето, а някои, по-тъмни, се бяха надвесили заплашително над нас. На хоризонта ивица с наситен розов цвят очертаваше границата между небето и морската шир. Тя остана там по време на цялото ни пътуване през остров Огнена земя, като пламък, сякаш за да оправдае неговото име.
Времето беше напълно безветрено, което предвещаваше бързо и гладко преминаване към издигащия се насреща ни бряг на Огнена земя. Прекосяването на протока в тази му част трае около 25 минути. Време, което прекарахме на палубата на ферибота в съзерцание и снимки. Континентът остана зад нас, а небето беше изключително драматично и фотогенично. Усмивките не слизаха от лицата ни. Радвахме се като деца. Усещането беше неописуемо. Бяхме герои в собствената си житейска история.
На отсрещния бряг бяхме посрещнати от слънце, а небето беше далеч не толкова драматично, даже хич. Метална табела, облепена с всякакви стикери, гордо ни съобщаваше, че се намираме на остров Огнена земя и ни приветстваше с добре дошли. За съжаление шофьорите не ни оставиха време за снимки и припряно ни подканиха да се качим в автобуса.
Огнена земя всъщност е архипелаг, поделен между Чили и Аржентина, който се състои от един голям остров и много на брой малки островчета. В границите на Чили попадат 61.43% от територията на архипелага, предимно в западната му част, а столица и най-голям град е Порвенир. Останалите 38.57% са във владение на Аржентина, със столица Ушуая, към която се бяхме отправили. Пейзажът беше същия като на континента – безкрайни степи с жълта трева, сред които спокойно пасяха стада от гуанако и от овце и говеда.
Продължително време се движехме по черен път, който до няколко години ще бъде заменен от строящия се в непосредствена близост нов път. Интересното е, че за строежа му използват не асфалт, а големи бетонени плочи, вероятно за да устои на суровите климатични условия. Това удължи пътуването ни, а неравностите хубаво ни разлюляха. По път спряхме в един от големите градове на аржентинска територия – Рио Гранде, за да слязат част от пътниците и да се качат нови. Известно време се движехме покрай Атлантическия океан, а постепенно денят ставаше все по-сив и неусетно се стъмни. Поради тази причина не можахме да се насладим на планинския пейзаж в южната част на острова, който е далеч по-интересен от този в северната равнинно-хълмиста зона.
Когато наближихме Ушуая, бяхме поразени от морето от светлини, което се разстилаше пред погледите ни. Очаквахме да видим неголямо рибарско селище, каквото несъмнено е била в миналото, но се натъкнахме на немалък пристанищен град, разположен в южната част на Големия остров от архипелага, къпещ се във водите на протока „Бийгъл“. Последният носи името на едноименния кораб, с който Робърт Фиц Рой прави своето околосветско пътешествие през 19-ти век. На езика на едно от коренните племена yámana Ушуая означава „дълбок залив“. Градът е създаден на 12.10.1884 г. и понастоящем е важно пристанище и туристически център, а в планините, в чието подножие се намира, са изградени няколко ски зони и най-южният ски курорт в света – Cerro Castor. Освен това Ушуая често е наричана „Врата към Антарктида“, тъй като се намира на едва 1000 км от Белия континент и е удобен изходен пункт за изследователските експедиции, включително и за българската.
Пристигнахме около 9 часа и автобусът ни остави на така наречената автогара, която приличаше по-скоро на малък паркинг. Таксита не се виждаха никъде и затова отидохме в бензиностанцията, която се намираше в непосредствена близост, да попитаме как да поръчаме коли. С присъщото спокойствие на хората от Патагония ни отговориха да не се притесняваме, тъй като след малко ще се появят, щом видят, че е дошъл автобус.
Така и стана. Качихме се по такситата, които ни откараха до хотела. Настанихме се и решихме да потърсим нещо за хапване. Тъй като бяхме встрани от центъра, нямаше ресторанти. За наш късмет съвсем наблизо намерихме малък супермаркет, тип семеен магазин. Както се убедихме, там продаваха много хубав хляб и други тестени вкусотии, дори и моите любими сълзи, които се срещат под най-различни имена – orejas (ушни миди) в Перу, palmeras (палми) в Испания, а тук ги наричаха palmeritas (палмички). Моята вечеря се състоя от хляб, домат и авокадо, което ми беше предостатъчно, за да си оближа пръстите.
Преди това със Сашо уговорихме транспорта за следващия ден, когато ни предстоеше полудневна разходка в национален парк „Огнена земя“. Със служителите в хотела прехвърлихме различни варианти, но най-добрият се оказа обществен превоз, като автобусът щеше дори да ни вземе от хотела към 8:30 часа.
Оказа се, че Свилен е рожденик, така че имахме допълнителен повод за празнуване. Какво по-вълнуващо от това да отбележиш рождения си ден на края на света, след като си преминал Магелановия проток!
Аз се оттеглих първа, тъй като бях доста изморена след дългото пътуване, а на следващия ден ни очакваше отново наситена програма.

Намерете ни на