Кликни на някоя от снимките, за да видиш Галерията
На следния ден решихме да не почиваме съвсем, а да мръднем поне едно село напред. Речено-сторено. Но тръгнахме почти по обяд и бе напекло зверски, а от Чомронг (1900м) следваше голямо спускане и върл баир нагоре до Синува (2340м) и така си докарахме едно културно слънчасване. Измъчени от жегата пристигнехме в Синува и се настанихме. Хапнахме си обедната порция салам и спагетки скришом в стаята, защото се сърдят ако не се храниш с тяхна храна. Но така или иначе за вечеря и закуска се хранехме в столовата. Аз си взех един леден душ, тъй като направо врях и може би сгреших, защото пък по-насъбрах студ. За пръв и единствен път пих хапче за глава – от жегата направо ми се виеше свят, а и се бях дехидратирал. Ивака също се беше поизмъчил и имахме някой друг час за възстановяване. После привечер слязохме долу, опънахме крака на по един отсрещен стол и зачакахме залеза. Но приключенията нямаха мира и там се появи Джон – слабичък и блед господин на около 45-50г с почти албиносов вид. Нашият нов приятел от Уелс се бе спуснал от Базовия лагер на Анапурна до тук за един ден (нещо напълно възможно – взима се за около 8ч ходене). Той бе зареден с емоцията, за която тръпнехме ние. Обясни ни, че разликата от MBC (Machapuchhre Base Camp) до ABC (Annapurna Base Camp) e следната: „When you go to MBC, you say <Wow>! ”When you go to ABC, you say <Woooooooooooooooooow>!!!“ Джон се оказа с много комплицирано родословно дърво – ту неговият дядо бил на война някъде из Азия и бил с някаква девойка, която му родила дете, но след войната човекът се прибрал и никога повече не видял жената и детето, ту пък баща му бил нейде из Африка и са му се случили подобни случки и той също повече не видял дъщеря си с майка й... Но не това беше най-интересното за него – той беше най-големия фен на английският Суонзи, който в момента прави твърде приличен сезон във Висшата лига. И въпросът на вечерта беше как е завършил мачът на любимия му отбор с Арсенал! Липсата на информация го побъркваше, а нямаше телефон и варианти да научи. Там в Синува нямаше и wi-fi и положението беше почти безнадеждно. Докато си говорихме за десетки теми (през планини, жени, футбол, войни, география и т.н.), Ивака от време на време си пишеше с жена си по мобилния интернет. Това не остана незабелязано от Джон и той предложи да пишем на Ралица да провери как е свършил футболния мач. Сторихме го. Но търсеният резултат не идваше и не идваше. Накрая я попитахме да провери как са в класирането по точки и от там Джон да прецени. Оказаха се 5-и и 6-и, т.е. Джон реши, че са свършили наравно. Начумери се, защото равния за него си беше чиста загуба, независимо че играят срещу силния тим на Венгер. Както и да е, вечеряхме и си дохортувахме с Джон под темпераментните крясъци на 11- членна китайска компания. Той някак недолюбваше хората от този край на света. Поканих Джон в България, за да се увери, че височината не е от значение! :) На сутринта се снимахме за спомен и той не пропусна да помоли Ивака да пита жена си пак да провери резултата, въпреки че в България беше 3:30ч през нощта! Няколко дни по-късно до мен долетя мейл от Джон Уотърс, който бе на седмото небе, след като бе разбрал резултата Суонзи – Арсенал: 2-1!!! Мачът явно не е бил когато бяхме заедно, а на следващия ден! :)
Вече втора седмица алпинистите се борят с Леденото ребро. Две свръзки през 2-3 дни се редуват в борбата нагоре, а напредването понякога е само с половин въже (30м) на ден. Крис и Том напредват с мъка, Дъг и Дон също срещат неочаквани трудности. Ето какво си спомня Крис в един от дните, когато с Том са начело: „От мястото, достигнато вчера, продължих да изсичам стъпала нагоре към гребена. Все по-често се заглеждах в ледената кула, изшилила снага над мен. Ако се срути, няма да ме пощади, но вероятността да падне тъкмо сега е минимална – ето друг вид риск, който трябва ние да преценим, доколкото можем и в крайна сметка да приемем. Снежният улей подсичаше кулата и като че ли излизаше на гребена. Свих малко встрани и осигурих Том“ . За 2 седмици прогреса на групата е 300м, което е тревожно. Междувременно положението с алпинистите е все същото – някои се оплакват от проблеми с аклиматизацията, ежедневно се изсипват следобедни снегове и придвижването и снабдяването между лагерите се утежнява неимоверно. Изпитват недостиг на хора. Добрите новини все пак идват от 2 места – Дон и Дъгъл напредват, макар и бавно, а двама английски пътешественици, дошли в Светилището като трекери, се съгласяват да изнасят товари от Базата до Лагер 1 и 2, с което си плащат да живеят с експедицията, да се хранят с тях и споделят всички радости и трудности.
Алармата ми звънна стандартно в 6:15ч, за да снимам изгрева. Излюпих се от спалния чувал и надух „No son of mine” на Genesis, като в това усилване до дупка рано сутрин се съдържаше и малко лично отмъщение към доста шумните снощи китайци, които не спряха да се хилят и да викат между стаите. Хванах красиви червени облачета над Мачапучре и Анапурна III и слязохме за закуска (спагети), след което се заподготвяхме за новият ден, когато вече се движим само по долината на Моди кола до достигането ни при базовия лагер на Мачапучре. Взехме си ‚чао‘ с Джон и поехме към следващите лоджии “Бамбу“. Въпреки слънчасването ни вчера, все пак прехода беше кратък и ние като че бяхме отдъхнали достатъчно, защото бяхме доста свежи тая сутрин и за отрицателно време се справихме с първата отсечка за деня! В Бамбу спряхме да почиваме при първата чайна и веднага за нас се залепи една пълна леля, която я стопанисва. Подхвана интересен разговор с Ивака, който според мен си беше по-скоро монолог, тъй като тя не не го разбираше много, но в крайна сметка успяха да се разберат нещо. Ходенето днес явно ни спореше, тъй като и втората отсечка до Добан мина като на сън. А Добан се оказа твърде красиво местенце, светло, чисто и с неотразима гледка към рибята опашка, която стърчеше сякаш като от друга планета иззад горите и ниските хълмове, достигащи до височина най-много 3500м. Сигурно щяхме да останем тук за нощувка, но бе много рано още (11:30ч), а ние бяхме набрали добра инерция и продължихме към Хималая – няколко чайни на височина 2900м – идеално място за спане на височината на Вихрен! :) Навлязохме отново в изумрудено красивата родендронова гора и докато бродехме из джунглата, ненадейно над нас клоните започнаха да „шумят“ и да играят. Надигнахме глави и с изненада забелязахме много маймуни да скачат от клон на клон. В последствие проверих за вида им и се оказаха от вида лангур – бяла козина и черно лице. Хамелеонски добре маскирани, те трудно могат да бъдат забелязани, ако не се заиграят по клоните. Започнахме да ги снимаме и да им се радваме като малки деца. Хвърляхме им солети, за да ги привлечем да се приближат и да ги снимаме. Толкова е хубаво да видиш диви животни на свобода в техния си им ареал. След няколко дни видяхме и макаци. В ранния следобед стигнахме заветните лоджии на Хималая, но се оказа, че там нямат места, а това, което ни предложиха, бе една мрачна стая, гледаща точно срещу входа на тоалетната. Спогледахме се с Ивака, той им тегли една майна и недвусмислено ми показа решителността си да продължим към следващата спирка – Деурали. Аз „едвам се навих“ след като всичко, което исках, бе да идем час по–скоро в Светилището за да се зомбираме и слеем с Хималаите!
Ник и Мартин излизат на предна линия в края на април, за да се опитат да разрешат основните проблеми с Леденото ребро. Мартин си спомня: „Като пристъпих в сянката на първия леден гигант, имах чувството, че се боря с великани!“ Ник допълва: „Беше бая страшничко, хем като втори. Сигурно е било кошмар да се води!“ Крис и Йън са плътно в тила на водачите и ги зареждат с екипировка и храна. Междувременно Дон и Дъгъл отмарят в базовия лагер. В началото на май Крис повежда, подпомаган от Йън. Дон дава идея да не се слиза до базата за почивка, тъй като се губи много време и човешки ресурс, все неща, с които те все по-малко разполагат. Крис я възприема. Прокрадват се и търкания между някои от момчетата – Дон скастря Мик, че е муден и не се е доказал в експедицията, тъй като през повечето време е повален от аклиматизационни проблеми. В същото време не пропуска да отбележи, че двамата с Дъгъл са изградили всички лагери досега. Дон не се церемони: „Ти винаги мърмориш, че не си напред, а си почивал най-много от всички! Вземи и покажи какво можеш!“ Мик наистина хвърля огромни усилия в изнасянето на товари, а дни по-късно ще отвърне на Дон и с дела. Двамата с Том се чувстват в неравна ситуация спрямо Дон и Дъгъл, а идеята на Крис като ръководител, е да пусне свежите напред, което довежда до дребните раздори. В крайна сметка мъжете преодоляват разногласията и Леденото ребро е победено след 20 дневна битка!
Малко над Хималая плъзнаха редовните следобедни мъгли по ждрелото на Моди Кола и набързо ни погълнаха. Ние нямахме умора днес и с нетърпение очаквахме да стигнем пещерата Хинко, която е служела за последен подслон на експедицията през 70-та година, преди да се навлезе в циркуса на Анапурна. Достигайки я, заварихме група корейски туристи да отпочиват под навеса. „Пещерата“ представлява една доста огромна скала, паднала от склоновете на Хиунчули. Между нея и земята се е образувала голяма ниша, където човек може да се скрие примерно от дъжд, но не би бил пожален от ветровете. Представих си как групата на Бонигтън е бивакувала тук с всички багажи по пътя си към Светилището. Опитвайки се да направя снимки на най-тясната част на цепката, заключена между скалата и склона, се надянах на кореец, който си правеше весели селфита със специално удължаващо пособие, за да може да се види нещо повече от лицето му. Той се притесни да не би да ми пречи, но ние с Ивака го обградихме и се настанихме за общи селфита! :) Той не се притесни и започна фотосесията. Казахме ‚чао‘ на жизнерадостния тип и продължихме нагоре. Петнайсетина минути след това, съвсем близко до Деурали, мъглата изведнъж се разкъса и ние онемяхме! Бяхме се оказали под огромни отвесни стени, гигантски хребети и ледници на височина 4000м, зад които надничаше 7-хилядния Мачапучре! Водопади гърмяха от всички посоки, а надолу мъглата запълваше ниските части на Моди Кола, сливайки се вълшебно с хоризонта. Изведнъж осъзнахме, че сме се доближили до входа на Циркуса и Природата е станала величествена и сурова. Катедралите ни затискаха от двете страни и ние снимахме в захлас. Ако не се появяваха някои-други туристи, щяхме да решим, че сме съвсем сами тук, дръзнали да покварят спокойствието на реката и нейните стражари. Деурали е последното населено място преди Базовия лагер на Мачапучре. Не намерихме свободни места и си избрахме една от лоджиите, която предлагаше приятен уют и легла в столовата. Изкъпахме се, а това е вълнуващо преживяване на 3200м. Банята е външна и студа прониква отвсякъде, като само под душа можеш да съхраниш някаква крехка топлина. Затова подсушаваш и обличаш поетапно всеки изкъпан крайник, глава, гръб и т.н., докато си под струята топла вода! :) Незабравима акробатика, граничеща с йога! Вечерта изкарахме с порция пуканки след храната, в компанията на голяма финладска група и най-вече нашият нов приятел – Юючонг, кореецът, с който си правихме селфита при Хинко. След като разбра, че съм планински водач в родината си, той така се зарадва, че отиде да вземе нещо. Завърна се с шарена кърпа за глава, на която бе изрисувана карта на Националният парк “Джирисан“ в Южна Корея. Най-високата им планина се издига на височина малко над 1900м и ние не пропуснахме да се изфукаме, че сме с 1000м по-високи! :) Кърпата бе за мен, което бе чудна изненада от страна на сърдечния ни приятел. Ивака получи монета и съжали, че не е учил за планински водач. :) Разказахме му разни неща за България, тъй като той не бе чувал за съществуването й. Обсъдихме ситуацията:
Лагер 5 е изграден над Леденото ребро, в подножието на Ледените зъбери, които са следващото препятствие на тайфата. За щастие те се оказват не такъв препъни камък като реброто и за няколко дни Дон и Дъгъл се хвалят по радиото, че са забили първият клин в Скалния пояс! Предстои една от най-отговорните задачи – преодоляването му. Вече наближава 10 май, а Дон и Дъгъл са изморени и слизат за почивка. Том и Мик ги заменят. Лошата новина е, че Крис е повален от плеврит и трябва да слезе на ниско. Йън, Мартин и Ник изнасят товари към лагер 5 и подпомагат отлично отговорната задача на Том и Мик – те трябва да се справят с невероятни технически трудности над 7000м и да разрешат основните проблеми със Скалния пояс! Разказът си за този най-възлов участък от Стената Крис започва така: „Изкачването постепенно се превръщаше в мудна война до крайна изнемога, която щяхме да загубим, както личеше по всичко.“ – Отчаян, болен и закотвен в базовия лагер, Крис се поддава на негативни емоции, но Мик и Том не мислят така – те започват битката с решителност и крайно мобилизирани, независимо от умората! Напредват бавно, но сигурно и се справят с изпречилите им се проблеми. За съжаление и Йън е грохнал от умора и се спуска надолу, като оставя Том и Мик без провизии. Мартин се мобилизира до краен предел и го замества в изнасянето на въжета и храна до лагер 5. Крис, обаче, обмисля дали да не свали цялата група за 3-4 дни в базата на почивка и после с по-свежи сили да се вдигнат на щурм. Отказва се, тъй като ако докато са долу има прояснение на времето, ще си е чиста загуба на ценно време! И се оказва прав – времето се стабилизира и те наблюдават с бинокли как Мик и Том напредват. Разбира се, не им се разминават и инциденти – Мик пропада в первазна пукнатина и като по чудо излиза невредим от нея. Устремява се нагоре и среща скално-ледени отвесни пасажи. Спомня си: „Дръж ме здраво тук, Том, може да падна!“ – „Мик, защо не пъхнеш един леден клин!“ – подсеща го Том отдолу. – „Господи, съвсем забравих за тях“. Малко по-късно друг проблем – котката на Мик се е разхлабила и едвам не пада в пропастта. Запазва самообладание и успява да надмогне и този казус!Въпреки препятствията Мик катери превъзходно и окуражаващо! Споделя: „Тук, на 7200м е лют студ. Въпреки че слънцето щедро сипе лъчи, вятърът и ниската температура го надмогват. Катерим, навлекли всичките си дрехи, а не бих казал, че ни е жега!“
На сутринта водачът на финладската група Нарендра видя закуската ни – спагети – и каза: “Are you going to breakfast or lunch?!” /Вие ще закусвате ли или ще обядвате?!/ :) Поехме по стеснената долина към устието на Циркуса. През половината преход срещу нас стърчеше гордата снага на Гангапурна /7455м/. Доста народ се заспуска, което ни наведе на мисълта, че горе е било лудница. Вече 6-ти ден в Хималаите наблюдавах с вътрешно раздиране носачите на всяка една група. Те са непалци като всички други, които обаче изкарват прехраната си по един леко противоречив за мен начин. Дълго време разсъждавам по тоя въпрос и явно ми трябва още време да го възприема. Та с две думи, лично на мен ми идва малко робска тази гледка – едни нисички мъже мъкнат с пот товари от по 30-40кг на гърба, а край тях подскачат туристи и се радват на гледките, само защото са по-заможни от тия хорица. От друга страна за носачите това е начин да си издържат семействата, а и непалците са толкова признателен народ и таят такъв респект към чуждите туристи, че за тях е чест да им „слугуват“! Така или иначе дълги години това е бил основен поминък на много шерпи и други племена от местното население на Непал и това е станало като вид професия. Стигнахме базовия лагер на Мачапучре. Мъгли закриваха билото на главния масив на Анапурна и Зъба. Останалите титани се виждаха чисто. Мачапучре владееше гледките – този недостижим двоен меч храбро бранеше хималайското небе и стърчеше над всичко като най-близък! Часове по-късно се усетих, че не съм отделил поглед от него!
Започнах да се зомбирам. Качихме се на близката странична морена, която отстоеше на 100м от лоджията ни. И какво да видим – от другата страна на морената зейна почти еднокилометрова пропаст, в дъното на която се вливаха 2 реки – едната от Гангапурна и Анапурна III, а другата от ледника Анапурна под главния масив. От там получихме още по-добра представа за размерите на обкръжаващата ни арена – под нас километър, над нас почти 4... Тук, на 3700, беше рано още за недостиг на кислород, но се усещаше, че оредява. Обсъдихме положението:
Вечерта се облякохме мъжката и зачакахме залеза. Най-накрая всичко почервеня и връхната точка на Анапурна I се показа – станахме разногледи – на югоизток Мачапучре бе целият червен, а в противоположна посока Анапурна бе нашият пръв осемхилядник и магията му бе толкова силна, че се чувствахме като малки деца, които виждат планета, 3 пъти по-голяма от Земята, да минава покрай нас! На фона на околните 7-хилядници, той наистина бе смазващо голям и въпреки че беше заобиколен от много върхове, изглеждаше самотен, заради размерите си.
На третия си ден по Скалния пояс Мик и Том за първи и единствен път по време на съвместния си живот по време на експедицията, се създават предпоставки за раздор. Том, като изявен мормон, е твърдо против алкохол и цигари, а партньор му е най-отявления пушач в групата – Мик. Една сутрин в палатката Мик пали цигара и Том се сдържа, но след като Мик запалва втора цигара, бурята избухва: „Мик, въздуха в палатката прилича на лондонския смог!“ – „Извинявай, Том, просто не помислих.“ Свадата е потушена в зародиш и двамата се отправят към стената. Денят им се оказва доста ползотворен, въпреки че от базата изглежда да напредват бавно. Ник и Мартин се измарят доста докато ги зареждат и въпреки че те са наред да излязат начело, Крис взема несправедливото, но логично решение (както той сам споделя) да прати Дон и Дъгъл отново начело, тъй като са свежи. Последният ден начело Том и Мик са с различно настроение – Том е рухнал от умора, а Мик е все още свеж. Том остава да пооправи лагера, а Мик да спечели още някой метър нагоре. В средата на май на вечерния радиосеанс се обсъждат промените в тактиката. Дон отново набеждава Мик и Том, че напредват бавно. За втори път го прави и амбицира Мик до неузнаваемост да му натрие носа! И ето че Мик извършва геройство – за последния си ден начело опъва цели 250м парапет по Скалния пояс и Ютията (продължението на Скалния пояс)! Остават им само 30м до върха на Ютията, но въжето свършва и те слизат в Лагер 5. Така той решително отговаря на нападките на Дон и му затваря устата! Крис си спомня: „ Цинично погледнато, човек би могъл да каже, че хулите на Дон Уилънс, колкото и несправедливи да бяха, имаха положителен ефект, тъй като Том и Мик сътвориха истински подвиг!“ Ютията е премината, сякаш големите проблеми по Скалния пояс са решени! Какво ли ги чака нагоре? Мусонът чука на вратата... (Мусонът е мощен антициклон, който се заражда над Индийския океан и изсипва непрестанни ежедневни силни снеговалежи в Хималаите, считано от края на май до края на август, при което е невъзможно да се провеждат височинни експедиции).
Нямахме търпение да зърнем най-накрая Южната стена на Анапурна и сутринта се втурнахме нагоре към Светилището. Денят най-накрая бе настъпил! След около 2часа по-бавен ход и много спиране за снимки, Тя се изпречи пред мен. Ивака бе цопнал в някаква рекичка и избърза, за да се събуе и подсуши, а аз бях „надянал“ слушалките и в учите ми гърмяха мощни китарни рифове на една от любимите ми песни (Tesseract – “Deception”). Внезапно силната музика бе смутена от силен удар, който някак ме стресна. Махнах една слушалка, за да чуя дали всичко е наред. На 5м от мен имаше туристка от азиатски произход, която крещеше и сочеше Стената. Зад мен имаше голям камък, който ми пречеше да я видя, но вместо да го заобиколя, аз реших да не губя време и се качих на камъка. По Стената току-що беше паднала голяма лавина – сега се виждаше огромен облак от снежен прах в долната й част. Ето така ни посрещна Анапурна. Настанихме се и се качихме на билото на страничната морена, край най-големия чортен. Чортенът е молитвен камък, който обикновено се използва за поставяне на паметни плочи на загинали алпинисти и от него настрани са разпънати типичните молитвени знаменца с известната будистка мантра „Om Mani Padme Hum”. Ледникът „Южна Анапурна“, който „оттича“ всички ледници в Светилището, се оказа едно от най-дивите създания на Природата, което лично някога съм виждал. Целият покрит със скали и пръст, той по-скоро прилича на огромно подвижно кафяво море! Ледът под камъните постоянно се пропукваше, цепеше и гълташе скаляците, които пропадаха в бездънните му недра – с две думи ледникът живееше пред очите ни! Беше толкова слънчево, че можеше да се съблечем голи, но това е илюзорно! Часове наред се взирахме в тези неестествени някак грамади!
По едно време спокойствието на Светилището беше нарушено от нахлуването на един хеликоптер, който направи малко кръгче в циркуса и така още по-точно усетихме размерите на това хималайско чудо – навлизайки над ледника по посока Южната стена, хеликоптера буквално заприлича на мушичка и се оказа, че разстоянието до стената е поне 6-7км, а не 1-2км... Докато си мислехме, че това са заможни и мързеливи туристи, които идват да видят Светилището по лесния начин, Ивака забеляза, че 3-мата пасажери се отправиха към недалечна паметна плоча, където отдадоха почит. По-късно я посетихме и се оказа плоча по повод безследното изчезване на 3-ма корейци по Южната стена преди 3г. На плочата бяха изписани имената им и само датите на раждане. В лоджията отново налетяхме на много весел и нестандартен младеж на име Дил, който ни обслужваше. Само глупости му бяха в главата и поздравяваше постоянно с „Добрая утра“ и "Доба беча“, тъй като по подобие на испаноговорящите, непалците също не употребяваха буквата „В“! :) Залезът се превърна в нормално ежедневие за нас в това хубаво време, а алените цветове на Стената трудно могат да се опишат тук. Вечерта, на студа в стаята, се увихме в чувалите и продължихме с книжките:
Слизайки надолу към Базата Том среща Крис, който най-накрая се е пооправил от плеврита и двамата провеждат сериозен разговор:
Том записва в дневника си: „Въпреки тези противоположни становища, чувствах добро разположение помежду ни и накрая приключихме като по-добри приятели отпреди.“
Изнемогата в състава продължава и през втората половина на май. Крис явно не се е възстановил от плеврита си и е адски муден, Дон и Дъгъл напредват адски бавно. Изграждат Лагер 6 в горната част на Скалния пояс. Една вечер Крис едвам се добира с товари до Лагер 5, където е Ник и там с изненада заварва Дъгъл, който би трябвало да е в горния – Лагер 6 с Дон.
Ник се лишава от дебелите си дрехи, а Крис от чувала, само и само Дъгъл да не отпадне от евентуалния щурм! После на следното утро Дъгъл се връща при Дон и те опитват да спечелят някой метър по Стената в търсене на лагер 7.
Вторият ни ден в Светилището бе наситен с много гледки от по-високо и още различни емоции. След закуска тръгнахме по склона на близкия Хиунчули, единствения безопасен склон за разходка. Качихме 300м по снежния терен и пред нас се ширнаха още няколко 7-хилядника, които не можехме да видим от базовия лагер. Пред очите ни бяха един 8-хилядник, седем 7-хилядника, три 6-хилядника и един 5-хилядник! Не се описва подобна гледка, преживява се. Можехме да продължим още нагоре, но започна да се затъва ужасно в снега и предпочетохме да не се мъчим, а да слезем и разнообразим с нещо друго! Следобяд се отправихме към масива на Южна Анапурна /7219м/ и попаднахме на удивителна поляна – естествено равна и покрита с ниска трева. Тя беше като оазис на фона на всичките тези огромни върхове, скали и ледници. Беше нереална. Решихме, че това е мястото на оригиналния базов лагер на алпинистите. Място като това наистина те омагьосва. Дълго време кръстосвахме поляната, по която дори имаше пясъчни полета с толкова ситен пясък, който не можеш да видиш дори и по морето! После продължихме по посока на Южна Анапурна и вървейки по страничната морена се доближихме максимално до ледника, който се спуска по склоновете на върха. В един момент ледника опираше в огромна гладка стена с наклон 80 градуса, по която сераците (огромни ледени блокове) се отцепваха и падаха долу в главния ледник! Чакахме повече от половина час нещо голямо да се отцепи, за да му се насладим, но не падна нищо. Все пак беше някак егоистично да искаме подобна „атракция“, след като хиляди алпинисти се молят тези неща да не се случват! :)
Бяхме препълнени с емоции, започнахме да осъзнаваме огромните размери, бяхме подвластни вече на дивото в Планината! Предстоеше ни последния залез в Светилището. Бяхме носталгични, че си тръгваме, но със сигурност знаехме, че предстоят и други емоции следващите дни и някак трябваше да продължим. Изпратихме залеза подобаващо, вечеряхме и се прибрахме в стаята. Успоредно с неволите на британците през 70-та година, ние също имахме тежка вечер. Някак се задаваше някаква неразположеност, като че понастинахме:
През нощта се събудихме и започнахме да гризем чесън, притоплихме си и вода на примуса...
„Лежахме в мразовития зеленикав сумрак на палаткта, която ми приличаше на някакъв кошмарен хладилник с масивна ледена облицовка по тавана и стените. И двамата бяхме в летаргично състояние и все отлагахме противния момент, когато трябваше да започнем новия ден“. Снощи по радиотелефона научихме, че Дон и Дъгъл са изкатерили 120м по кулоара, но бяха изчерпили храната и въжетата си. За да успеят да изградят Лагер 7, над Скалния пояс, ние с Ник спешно трябваше да им занесем днес.“
Крис и Ник имат една кислородна бутилка в Лагер 5 и дишат изкуствен кислород, за да успеят да съберат сили и да стигнат с багажа до Лагер 6. В един момент Ник рухва и не може да продължи. С огромна тъга Крис го гледа как се слиза надолу по Стената, изнемощял до краен предел. Крис решава да редуцира багажа и закарва малко въже и малко храна на Дон и Дъгъл. Оставя по склона палаткта за Лагер 7 и кинокамерата, предназначена за щурма, като им обещава, че утре ще направи опит да им ги донесе. На следващия ден, 24 май, той успява да им ги качи с последните си налични сили. Това е и последният път, когато Крис достига Лагер 6. Спуска се надолу. Времето се разваля, пада гъста мъгла, завалява силен сняг. Крис описва мрачната ситуация следващите дни, мусонът сякаш е настъпил:
„Следващите 2 дни валя безспирно. На третата сутрин (26 май) Йън, Дейв и аз сполучихме да изнесем храна до Лагер 4. Пътят до лагера и прекъснат – заради голямото натрупване на пресен сняг, фиксираните въжета бяха затрупани, а ходенето беше непосилно мъчно. Прекарахме 27 май в мрачно настроение. Бяхме твърде близо до победата, но като че мусонът бе подранил. Възнамерявах да упорстваме, докато дойде прояснение, обаче храната ни свършваше. Дон и Дъгъл бяха съобщили, че днес евентуално ще опитат да построят Лагер 7, ала ми се струваше малко вероятно да успеят. Когато отворих радиотелефона за вечерния сеанс, чух гласа на Дъгъл“: