Историята на едно незабравимо пътуване, организирано от един голям приятел!
"Гонда Вода" – символ на нещо хубаво, нещо лошо, нещо нашенско.
Част 1
Всеки си има мечти и те - мечтите - могат да са малки, велики, осъществими или въобще неосъществими, но важното, че ги има и когато успееш да ги осъществиш, гледаш нагоре и надалече, дишаш по-свободно и най-важното си спокоен, да не говорим, че си готов за нови предизвикателства.
Никога не се отказвайте от мечтите си !!!
I. Подготовката
Та, и аз като всички си имах една мечта – Перу, Наска, Мачу Мачу Пикчу, Титикака и въобще мистерията на индианците и Южна Америка. От години поглеждах скришом сайтовете, разглеждах оферти, броях наличните дни от отпуските, правих сметки за отлагане на това или онова, броях нужните финанси и …. сметката все не излизаше… Докато случайно или не и с помощта на Маята (жена ми) попаднах на сайта на Alextrek – да ми е живо и здраво Тигърчето А (организаторът и водач Алекс) – повтарях това и ще го повтарям винаги с огромна благодарност.
Поредната информация за Перу – прегледах я по-подробно през един ноемврийски ден на 2016 г. – сайта на Alextrеk. Започнах да чета за всички тези бленувани места и се облизвах като
изгладнял вълк и изведнъж – ама в пакета са включени посещение на Титикака, на Мачу Пикчу, на каньона Колка, на Наска и …. и има качване на едни почти 6000м връх – Писко. Е, това
ако не е моята дестинация – здраве му кажи. Ще видя всичко това, за което си мечтая от толкова много време, а отгоре на това ще се кача и на 6000 метра. Речено - сторено. Обадих се на хората и „боба почна да ври“. Имаше съмнения, които се въртяха из главата ми:
- След качването на Монблан през далечната 1992 г. бях се отказал от височините – мислих, че през този живот повече няма повече да се правя на герой;
- Бях раздал подходящото оборудването на приятели;
- Не знаех що за компания е Alextrek;
- А отпуската, а парите ???
- А Маята ???
И се започна подреждането на кубчето … Добре все още мога да го направя – ще се подготвя и ще стане работата. Физически ще бъда готов – така и стана. Фитнесът и пътеката до Драгалевци ми бяха като настолна книга. Малко ме е яд, че спрях футбола, но всяко зло за добро. Рискът да стане беля по време на тази „краста“ беше твърде голям. А през тези месеци едно приятелче се запали по тичането и не бях и сам. Оборудването – звъннах на Серьогата – от половин дума се разбрахме - ще имам всичко необходимо – обувки, седалка, очила, котки, пухенка, лекарства и т.н. Без да се обижда или засяга от моето недоверие, Алекс ми даде телефоните на няколко човека, с които той вече е правил подобно упражнение през миналата година. Обаждам се, питам и всички бяха толкова доволни… Няма да забравя как една дама, след като и зададох въпросите си, замълча и когато си мислех, че ще ме отпраши, почти след 30 секунди мълчание, въздъхна и каза – ако имам парите тръгвам отново веднага!!! Сигурно беше много усмихната и страшно доволна от спомените си!!! Добре, това го оправихме, компанията беше проверена – читава е. Шефът се съгласи за исканите от мен 14 дни отпуска – там мина гладко като по лед. Парите ги нагласихме, въпреки, че не бяха малко – все пак това се прави веднъж в живота и след като толкова го искаш, си заслужава. Маята – искаше ми се да бъде с мене, но разбирах, че това ще е повече мъчение за нея отколкото удоволствие. И вместо да е усмихната, тя щеше да се мъчи. Голяма част от пътуването щеше да се осъществи на голяма височина, а нейното кръвно не е баш наред. Поговорихме, разгледахме вариантите и решихме – тя ще отиде при децата, а аз ще го направя самичък. В началото на януари 2017г внесох първата парична вноска и се „хванах на хорото“ – вече пускане нямаше!!!
II. Тръгване, пътуване, връщане
Времето се изтъркаля много бързо и 15 юни 2017 дойде. Мърдане няма. Заплатих всички пари, проверих оборудването (Алекс го гледа и одобри – БЛАГОДАРЯ, даже и мене одобри – щял съм
да се справя и то най-добре – възрастта е плюс, каза той – ще видим), набутах го в раницата – 18 кг. - ужас – много е тежка, но всичко ще ми трябва. Реших само спален чувал да взема на
място – не тежеше, но беше много обемен. Пуснах си отпуска и сутринта на 15-ти бях на летището в 4.30 сутринта. Групата полека се събра. Алекс се появи с виолетова брадичка –
симпатяга. Имахме 4 двойки, 4-тирма индивидуални участници и Алекс – общо 13 човека. Не съм фаталист, но можеше да не е точно 13. Ще видим. Всички са симпатяги, въоръжени са
фотоапарати, телефони, камери, много торби, усмивки и желание да видим час по-скоро това, към което се бяхме устремили. Ще се запознаем, ще се опознаем – има време. За първи път чух
фразата „Гонда вода“ – това пък какво е???
15 юни 2017
Пътуването мина добре :
- 3 часа до Париж – нямахме много време за трансфера, а една от проверяващите на трансфера се заяде с торбата на Данчо – какво има в нея – извади всичко – гледа, гледа
и накрая едно голямо нищо. Просто си оправда заплатата жената. Все пак стигнахме навреме за основния полет, насядахме и литнахме на огромната птица. Чакаха ни 12 часа полет.
- В на летището в София си купих много хубава книга – интервюта с всички водачи на Израел и мюсюлманските страни – крушата винаги се има опашка – това, което става
сега в света – атентатите, преселението на хората, войни – всичко е започнало още през 60-70-те години на миналия век и хората се предупреждавали за опасността, но…
Интересна е и се чете лесно. С нея убих част от времето. За съжаление бях облечен много леко, а в самолета държаха доста ниска температура. Завих се с одеялото, поисках
си и още едно и се обвих като пашкул, но … пак ми беше студено. Изгледах два филма, почетох малко книга и времето мина.
- На една седалка сме с Боби и Лили - хубави, засмени млади за мене хора – занимават се с IT технологии.
- И изведнъж от долу се появи виещия се контур на Мисисипи или Амазонка? – първи снимки. Над екватора сме. За миг минахме в Южното полукълбо.
- Нашия „орел“ полека се снижи и около 16 часа местно време опря колелета си в пистата на летището в Лима. В Перу сме. Започва се!
- Очаквах слънце и топлина, но се оказа, че този град се радва на слънцето много, много рядко. Ниски облаци, температура около 15-20 градуса и висока влажност. Обещаха ни
слънце на другия ден, след като се измъкнем от този космополит (радиус от 40 км и много хора – казват повече от 3 милиона, никой не ги е броил – сигурно са много повече).
- В групата има двама, които говорят испански – Доби и Светослава – това е добре – ще помагат (помагаха навсякъде и много – да са живи и здрави – езика е много важно нещо).
- Багажът дойде без проблем, минахме паспортния контрол (визи не се изискват за Перу) и се озовахме в салона за пристигащи. Първи сблъсък с действителността на тази страна – хората не бързат – всичко става, но бавно и след определено време, а за турбулентността на всичко, което ни заобикаля, тепърва ще говорим.
- Алекс, разбира се, беше договорил всичко, но нещата стават тогава, когато му дойде времето – все пак тези хора говорят испански и точността не е основната им черта.
- След като почакахме около 30 мин да дойдат нашите посрещачи, се натоварихме в едно 15-местно автобусче и тръгнахме към хотела. Първото впечатление е, че трафика е
много натоварен, ред няма, никой не спазва предимство, свирките са основния инструмент за слагане ред в движението – като оркестър са – свиркат си и правят каквото си искат . А катастрофи не видяхме – така са майсторите. Така ни срещна Лима – с къщи без покриви – завършен е само първия етаж, а нагоре после или някога – не се знае кога, но да има възможност - за всеки случай. След като се измъкнахме от района на летището, попаднахме на магистралата, която върви паралелно на океана. Ето го – величествения Тих Океан. За първи път съм до него. Ще го пипна – все ще имам възможност. Градът е над нас – около 100 м. Това са го направили добре – няма пресечки, няма светофари – просто вървиш. Интернет – системата работи – няма проблем, само дето цените са много високи – само за няколко минути достигнах моя лимит и получих SMS. Ще се ограничим само с WiFi.
- След почти едночасово мотане по уличките и с помощта на навигацията на Алекс, оказана на местния шофьор, стигнахме до хотела. Намира се в северната част на града и изглежда
добре. Настаниха ни трима в стая – аз съм с Алекс и Петър – винаги засмян, готов да се шегува и много активен пловдивчанин, хвърлихме торбите и излязохме да си потърсим
храна. Обменихме по малко парички. Купих си малко плодове, кисело мляко и един сандвич и се прибрах в хотела – заспал съм веднага – явно умората си каза думата. Двамата юнаци са се върнали, но не съм ги усетил. Най-важното е че първия ден от пребиваването в Перу открих един чудесен плод – чиримоя. Има го и при нас, но явно го берат неузрял и ни го изпращат, а тук е готов – ядеш го, омазваш се и накрая си сит и усмихнат. Ще си купуваме пак.
16 юни 2017
- Ставането беше рано. Подредихме торбите, усвоихме няколко чиримоята, сложихме по две шишета с вода в малките раници и се натоварихме на вчерашното автобусче. Този път пътуването беше кратко – от хотела до автогарата. И там ни чакаше един прекрасен автобус – двуетажно чудо с всички необходими удобства за едно 7-8 часово пътуване – това ни предстоеше, за да
попаднем в Наска – първата ни дестинация. Хората се бяха потрудили да направят едно прилично приемане на багажа, проверяване на пътниците, влизането в автобуса - само през едно място и т.н., само дето всичко останало си беше един разграден двор. Но хубавите неща така започват – все от някъде и ако има желание в един момент ще се получат. И късмет – мястото ми е
на втория етаж и то отпред - всичко ще е пред погледа ми. Потегляме на юг.
- И се заредиха едни картини – няма край. В началото пътя вървеше успоредно на океана. Разбира се магистралата се превърна в двулентов път, но хубав. Полека излязохме от мъглата и облаците. Към обяд се показа и слънцето. Всъщност вървяхме към една от най-големите пустини в Южна Америка – Атакама. Жълтият цвят е преобладаващ. Пясъци и камъни отляво и океана отдясно. От време на времеминаваме през малки населени места – картината е една и съща – квадратни къщи на един етаж със стърчащи железа и бетонни колони. Ако пресичаме корито на река, то есухо, но все пак около него има някаква зеленина. Да не забравяме, че сме в началото на зимния сезон в Перу. Валежи няма, а и няма да има още 2-3 месеца. Хората ни нахраниха, дадоха и по едно одеяло – всичко ОК. Освен вече станалата стандартна фраза при откриването на нещо хубаво или лошо – „ГОНДА ВОДА“, все по - често се чува обръщението – Тигърче. Хубаво е!!! Всички са тигърчета. Полека бандата се обединява с усмивки и подхвърляния. Душата на компанията се очертава да бъдат двамата Петровци. Не спират – като навита пружина са и все със смях.
- По пътя на много места се виждат парници – в нищото, без зеленина, без вода – какво правят тези хора ??? Сигурно е много, много трудно да се оцелее. Самите хора самалки, облечени в традиционните за Перу дрехи и задължителните шапки. Индианските черти на лицата им също са типични.
- Към 2.30 - 3 часа след обяд навлизаме в платото Наска. Начало има, но край няма!!! Равна, суха и еднообразна равнина. Да не попаднеш там – няма излизане. Разказа ни, в тази равнина има „специален“ климат – вали до планината, която я разделя от океана, а над платото – нищо. И така е от векове.Това е и основната причина ЛИНИИТЕ да се запазят досега – просто няма ерозия. Едноименното градче е симпатично и е в съответствие с беднотията на тази страна. Няма да повтарям вече, че къщите нямат покриви – това е ясно. Настаняваме се хотела – всичко е точно. И от третия етаж на нашия хотел стърчат железа. В банята има отвор за прозорец, но прозорец няма – бял кахър – ГОНДА ВОДА. Алекс ни емна и след 15 минути бяхме във вече традиционното 15 местно автобусче на път към летището на града. Имаме нови домакини – симпатяги. Идеята беше да използваме времето и да видим „ЛИНИИТЕ“ днес. Няма лошо. А и на всички ни се искаше да ги видим най-после тези линии – толкова сме слушали за кондора, космонавта и всички останали, които се оказа, че са повече от 40, но най известните са около 15. На път към летището видяхме паметника на Мария Райхе. Един живот посветен на разгадаването на тайните на ЛИНИИТЕ – накрая нищо - но все пак още една теория.
- Пристигаме на летището – всичко е уредено. Искам още сега да подчертая, че организацията на Алекс беше перфектна по време на цялото пътуване – нямахме нито един гаф. Ако имаше някаква забавяне, то беше по вина на местните партньори на нашия човек – те просто са си такива. Летището е добре уредено – има контрол, има място за почивка, има магазинчета. И … стигнахме до коката!!! Алекс вече ни беше приказвал за ползата от тези листенца – колко са добри за по-лесното адаптиране към височините и т.н. Видяхме ги в магазинчетата – има ги навсякъде и не струват нищо. Докато чакахме да ни натоварят на самолетчето, разгледахме сергийките и си купихме от листенцата и малко сувенири – чинийката от Перу ще бъде от Наска – красива е и много лека.
- И – във въздуха сме и бръмчим към платото. В интернет има всичко, което се знае за тези фигури. Ще кажа само – видях ги, има ги, там са и са прекрасни. Самолетът облиташе всяка фигура поотделно по два пъти. Накланяше се на 180 градуса и Астронавтъта, Рибата, Кондора … бяха пред очите ми. Фантастично!!! Тези 40 минути минаха на един дъх. Снимахме, снимахме … Ето моята любима фигура... все си мисля, че са ни помогнали да създадем тези фигури.
- Накрая самолета прелетя над останките на крепостта на инките, както и над все още действащите кладенци от онази епоха за чиста питейна вода.
- Пак сме на земята – времето минава като миг, а искам пак и пак да съм с тези чудеса. Нали виждате – всички са толкова доволни – все едно са видели ГОНДА ВОДА. Да е жив и здрав Алекс – страшно Тигърче е!!!
- Натоварихме се на автобусчето и обратно в градчето и пак чиримоята – само че белена и измита – за да не стане сакътлък. Ще я потърся в БГ – но едва ли ще бъде толкова вкусна. В хотела пак сме тримата – всичко е в ред – живее се. Щом влезем в хотела всеки вади телефона и пита за паролата за WiFi. Чухме се с Маята – всичко е в ред в къщи – слава Богу.
- Влязох и първата църква – скромна и красива. БЛАГОДАРИМ !!!
- Вечеря и в леглата – картините от ЛИНИИТЕ се появяват отново и отново – кой, защо, как ги направил – дали някога ще се изясни. Последните мисли са за утре.
17 юни 2017
- Имахме договорка с Петър да станем и се пораздвижим малко. Речено сторено – хванахме улицата пред хотела, стигнахме до края ?, видяхме глутницата с кучета и се обърнахме обратно. Стигнахме до другия край на града и се върнахме обратно до хотела. Минахме през центъра – хората ни гледат малко с усмивка. Все пак беше хубаво. Пепи дърпаше яко и накрая го оставих – младото си е младо.
- Закуска – пуснаха ни помпата, която въртеше водата в шадраванчето във фоайето на хотела – тази част от хотела е направена най-добре. Храната е достатъчно, но в същото време някак си … не зная какво да кажа – не е като вкъщи. Няма проблем – 19 дни все ще ги изкараме някак.
- Програмата за деня ни даваше възможност да избираме занимание – сърфинг попясъка на пустинното плато или посещение на местата, където инките са погребвали техните вождове. Първото не стана поради липса на подходящи условия и всички се натоварихме на редовното автобусче и хванахме пътя към индианските „пирамиди“ – поне аз очаквах нещо такова.
- По пътя минахме покрай ниви засети с … кактуси. Обясниха ни, че това е било бума в развитието на селското стопанство преди няколко години. Крайният продукт е плода на кактуса – малко по-късно го опитахме – вкусен е и става за ядене. Цената му е паднала няколко пъти след първоначалния бум и сега тези, които са се заели с това, са в небрана нива. Иначе – въртиш главата – накъдето и да погледнеш – пустиня – пясък, камъни и суша.
- След около 40 минути стигнахме в нищото. Пред нас няколко постройки и няколко заградени пространства. Обясняват ни, че тава е мястото, където инките са погребвалисвоите водачи. От 150-200 години областта е обект на иманяри и планирани проучвания. Все още никой не е победил. Продължават разкопките и търсенията на: едните - богатства, а другите - история. Мумиите в изкопите стоят във формата на яйца обвити с много, много дълги коси – те все още не са пострадали от времето. Имаше мумия на съвсем малко дете. Черепите на тези „шефове“ са деформирани – трябвало е да се вижда, че са богоизбрани и са различни от масата. Още от бебета са ги деформирали – уф…
- Харесах и първите камъчета за Доменик – не съм сигурен, че са ценни, но ми харесват. Обратно към Наска. По програма следваше да посетим и една работилница за местни сувенири. Беше интересно да видим как са правили нещата, но явно в програмата на местната фирма влизат всички възможни места, където туристите могат да похарчат малко пари. Жената, която ни разказваше за този занаят, се постара да ни разкаже всичко, да ни покаже всичко и някои от нас оставиха по малко пари.
- Отново малко плодове и ето ни отново на автогарата в Наска. Минаваме през вече описаната процедура за влизане в автобуса – вътре сме – този път автобуса е още по-удобен – седалките са по 3 на редичка. Може да се отпуснеш, да си подремнеш, да погледаш филм или да почетеш. Возилото не спира – хранят те там и всичко останало също се върши в автобуса. Целта е Арекипа – град на около 11 часа с автобус от Наска.
- Пътуването мина – хапвам си по малко хапчета – уж съм добре, а носът ми се запушва. Появи се нова закачка – възгласът е "Ollantaytambo" – не звучи като Гонда вода, но е
предизвикателство. Ще го видим и това чудо. :)