22 юни 2017
- Днес ще го видим чудото Мачу Пикчу – хайде към гарата и влака. Всичко е подредено – имаш си билет с място. Няма блъсканица – всичко е сигурно. Сядаме и потегляме – 1.5ч надолу по долината на реката. Около нас е зелената джунгла – пустинята е няма. Типичните върховете около Мачу Пикчу. Много, много е красиво. Има малко облаци, но с тях нещата стават още по-красиви.
- Пристигаме на крайната гара и групата се разделя. Болшинството от хората ще се качат до входа на комплекса с автобус. Петима, между които и аз, ще се напънем да го качим пеша – 400м денивелация не е толкова много. Двете тигърчета – Алекс и Петьо, Ицето и Роси и моя милост. Няколко пъти ни предупреждават, че влизането в комплекса става до 11 часа и трябва да бързане – имаме 2.30ч.
- С Петьо подгонихме баира и след час сме горе – приятно е – тук няма и проблеми с височината – всичко става на около 2400 метра. Пред входа сме – група, която е с автобуса е вече вътре - влизаме и ние и след 5 минути, цялата чудесия е пред тебе. Дишай, бе – това е истина!!! Тук си!!!
- Перуанците вече допускат не повече от 3000 човека на ден да посетят комплекса. Допреди няколко години цифрата е била 10 000. Сега има планове за допълнително намаляване на посетителите. Има навсякъде полицаи. Върви се в кръг и няма възможност да се връщаш.
- Каквото и да кажа за това място ще е малко, непълно и думите едва ли ще са достатъчни. Затова – накратко – идете и го вижте – докато го има, докато и вие можете да го направите. Това е едно общо постижение на природата и на човека – комбинация, която много рядко се среща. В края на посещението, когато трябваше да напуснем комплекса, просто висяхме на поредната тераса и на никой, ама на никой не му се тръгваше. Попивахме това, което ни заобикаляше, пак и пак и след всяко завъртане все едно го виждахме за първи път. Оказа се, че това, което се предлага за виждане, е една малко част от това, което е още скрито в джунглата. Трябват много пари, време и работа, за да се открие целия комплекс. На мен ми стига и това, което видях!!!
БЛАГОДАРЯ!!! Да си жив и здрав, Тигърче А!
- Искахме да се снимаме с големия български флаг на Алекстрек на фона на комплекса – отнякъде изникна един полицай и каза: "Не може"!!! - Защо бе човек??? Е, направихме го по-късно, на друго място и без полицая – той ще ни каже!!! Абе разбойници сме си и това е.
- Надолу всички слязохме по пътеката, или май не бяхме всички – няма значение. Докато чакахме да стане време и да се качим на влака, се разходих по сергиите – тук те са много-о-о-о-о. Намерих за Маята едни красиви и малки нещица – дано да ѝ харесат. Взехме влака и към хотела – умората почна да се обажда. Засмени и доволни се прибрахме – тази вечер ще се спи!!!
23 юни 2017
- Тръгваме обратно към Куско. Пак се качваме на високо. Пристигаме в града рано. Разходка из центъра. Днес ще има празник и карнавал. Хората са излезли по тъмно и тренират. Браво на тях. И ние се забавлявахме. Да не забравим – днес летим от Куско към Лима. Няма време да минем тези повече от 1000км обратно с автобус – това е най-бързия начин. В 11 часа трябва да сме на летището. Имаме няколко часа. Слънцето се показва. Карнавалът тръгва. Толкова хора и всички с национални носии. Пазете си нещата в такива случаи. Видях и поредната катедрала – БЛАГОДАРИХ МУ.
- На летището бяхме навреме, но там имаше стачка – е минахме все пак. Чекирахме раниците и се паркирахме пред изхода за нашия самолет. Не разчитайте да вземете подаръци от летището – има, но цените са други и не подлежат на договаряне.
- В самолета пак беше студено – навлякох каквото имах и стисках палци този 1 час да мине по-бързо – е мина.
- Лима пак ни чакаше както първия път – брауново движение, облаци и влага. Хотела беше друг – явно Алекс опипва обстановката за следващата група – няма лошо. Този беше по-лош от първия. Трима сме.
- Взехме една карта и отпрашихме към центъра на града с градския транспорт. Това поне са го направили както трябва. Булевардът, по който се движи автобуса, е на няколко нива – движението е без прекъсване. Браво. Тук срещнах и хора, които ми отговаряха на английски – разбира се младежи. Триколките липсват напълно. Цивилизация, но за колко процента от хората в тази страна – 5% или по-малко???
- Стигнахме в централната част – както навсякъде тук са министерствата, паметниците, дворците – ръката на испанските завоеватели си личи навсякъде. Казват, че са рушели всичко местно и са строили църкви – това е една от теориите за изоставянето на Мачу Пикчу – за да не го намерят и за да не го разрушат – кой знае???
- Разходихме се – имаше всичко – улични артисти, атракции, концерти на открито и какво ли още не. Църквите бяха богати и впечатляващи. Хапнахме по половин пиле в един ресторант и обратно в хотела.
- Утре ни предстоеше тръгване към планините – това вече е друга ракия. Дано всичко да е в ред!!!
24 юни 2017
- Повече от половината пътешествие мина. Започва да ми се иска да сме си в къщи, но остава най-важното и предизвикателното – изкачването на Писко. И това ще стане. Днес тръгваме
към планините.
- Отново луксозния автобус, отново дълго пътуване – този път отиваме на север. След като се помотахме около 1.5 часа, за да излезем от Лима, попадаме на пътя към Кордилера Бланка - Белите Планини – той върви покрай океана – отляво, а отдясно са пясъчни планини. След около 2 часа завиваме на дясно, поемаме на север и започваме да се изкачваме. Отново гоним 4100-ната граница. Вечерта трябва да сме в Huaraz.
- Уф – заболя ме врата да гледам нагоре – пътя се вие като змия и все нагоре. Красиво е!
- Мисля за всичко това, което ни очаква – дали ще се справим???
- Пристигнахме в града късно вечерта - чакат ни новите водачи и все същото автобусче. Не, не точно същото – по-малко е и се наложи багажа да се качи на покрива му – няма проблем. Подредиха раниците горе, сложиха една мрежа, стегнаха я и към хотела – на другия ден видяхме, че много коли решават проблема с многото багаж точно по този начин. Този път спокойно можем да кажем, че сме в 4-ри звезден хотел.
- Още същата вечер посетихме магазина за взимане на оборудване под наем. Взех си едно жълто спално чувалче – вече имам всичко необходимо за горе. В магазина имаше всичко за планината – само пари да има човек. Цените на нещата са по-високи от българските – очила, ръкавици и т.н. Няма смисъл да се купуват неща от тук. Даже и за вечеря ни остана време и желание. Седнахме в едно симпатично ресторантче – обслужването беше бързо и на ниво, храната също – много вкусна. Май вече свикнахме – пиле или риба. Просто за информация – цените на храната в ресторантите варират от 20 до 50 солета, което е от 10 до 25 лева – според това, което вземаш и консумираш. Имаше пак перуанска музика от един човек – и пее и свири и въобще добре беше. Хайде да спим – утре тръгваме нагоре.