Патагония - април, 2018 - Част 3 - Ушуая, Кралски пингвини в Чили и прибиране у дома

 До края на света и обратно!
Част 3

25/04/2018 – Разходка на края на света

Когато станах, вече беше започнало да се развиделява. Насочих се към банята и докато миех зъбите си, забелязах красив пейзаж в огледалото. Лилави планински склонове с белоснежни шапки, издигащи се сякаш от нищото, а в подножието им безброй мъждукащи светлини. В първия момент не осъзнах точно откъде идва този образ и се втренчих в огледалото. Бях в онова странно полузаспало-полубудно състояние, в което се чудиш сънуваш ли или случващото се около теб е реалност. Най-сетне вцепенението премина, огледах се и през прозореца на банята видях, че пейзажът далеч не е плод на въображението ми, а е съвсем истински. Предишната вечер пристигнахме по тъмно и нищо не подсказваше за удивителното местоположение на Ушуая. Безкрайните жълти патангонски степи отново бяха отстъпили място на поразително красиви планини, макар по-полегати и без невъобразимите скални форми, изваяни от природните стихии в Торес дел Пайне и Ледниците. Гледката съвсем ме разбуди и вля живителни сили в натежалото ми от умора тяло. Ясното небе предвещаваше благоприятни условия за разходка. Нямах търпение.

След закуска се приготвихме набързо, а докато чакахме автобуса имахме възможност да опознаем околността и да се убедим в живописното разположение на града между протока и планината. Насладихме се на огнен изгрев на фона на заобикалящите ни планини, а за ужас на шофьорите се втурнахме да правим снимки и нерегламентирано да пресичаме улицата. В уречения час автобусът пристигна. Направихме едно лирично отклонение към автогарата, където ни дадоха билетите и ни преместиха в микробус, след което се насочихме към национален парк Огнена земя. След като платихме таксата за посещение, шофьорът ни остави на брега на протока Бийгъл, откъдето започва т.нар. пешеходен маршрут Крайбрежната пътека. Именно там се намира и пощенският офис на края на света, който е нещо като фургон, издигнат над водата. Бързо се насочихме към него, защото бяхме разбрали, че там поставят печати в паспортите, удостоверяващи, че си посетил края на света. За наша изненада офисът беше затворен, явно защото беше отминал силният туристически сезон. С леко разочарование в сърцата поехме по пътеката, но това чувство съвсем скоро беше заменено от възторга от райския пейзаж, сред който бяхме попаднали. Пътеката следваше извивките на протока, като от време на време ни отвеждаше сред красива, смесена гора, за да ни изведе после отново на брега. Пред погледа ни се издигаха планини, обагрени в различни нюанси на лилавото, със заснежени върхове, които се оглеждаха в спокойните, необезпокоявани от патагонския вятър води на Бийгъл. На фона на сиво-бялото небе се открояваха големи облаци, но в крайна сметка слънчевите лъчи успяха да преодолеят пухкавата мантия и да обгърнат в топлата си прегръдка и земята, и нас. Те озариха гората и сякаш оцветиха растителността. За втори път по време на пътуването имах усещането, че съм попаднала в рая. Умишлено изостанах, за да се насладя на спокойствието и тишината, нарушавани от време на време от крясъка на някоя птица. С ръце докосвах дънерите на дърветата, за да почерпя от тяхната енергия. В гората съжителстваше разнообразна растителност, включително вечнозелени видове, а пътеката беше застлана от листа в есенни багри. Дънерите и клоните на дърветата се разклоняваха и извиваха в странни форми и ни приканваха да отморим под короната, която образуваха. За малко се отклонихме от правия път, но не по наша вина, а заради неправилна маркировка, и попаднахме сред омагьосана гора от изсъхнали дънери сред зелено-жълта растителност. Съвсем скоро осъзнахме грешката си. Сашо реши да обходи района, за да провери накъде продължава пътеката и се оказа, че сме попаднали в попресъхнало блато, но не чак толкова пресъхнало, че да не се изкаляме. Опитахме да се върнем горе-долу по същия път, за да избегнем излишни емоции, и отново се включихме в Крайбрежната пътека. В един момент пътеката ни отведе в друга част на протока и пред нас се появи своеобразен димящ вулкан. От заснежен връх се издигаше облак във формата на пушек. По-добър художник от природата няма. Срещнахме и други туристи, които се наслаждаваха на гледката, а малка птица, изглеждаща като граблива, се бореше с подхвърлените ? лешници. Това беше и последната ни среща с протока, поне на територията на парка, и скоро навлязохме в гора, която ни изведе до асфалтов път и хотел, където ни чакаше микробусът. Малко преди да излезем от гората пред нас сякаш от нищото изникна дъга с наситени цветове, която почти се допираше до застланата с жълта трева и ниски червени храсти земя. Междувременно слънцето беше отстъпило пред спускащите се ниски облаци, а в момента, в който се качихме в микробуса започна да вали като из ведро. Отправихме се обратно към града, където всеки имаше свободата да реши как да оползотвори следобеда. Разбрахме се в края на деня да вечеряме заедно в ресторант, предложен от Катя.

Истината е, че на края на света има какво да се види. Музея на края на света. Тематичната галерия „История на Огнена земя“. Морския музей и затвора. В края на 19-ти век в Ушуая е създадена затворническа колония по подобие на тези в Австралия. Тя съществува до 1947 г., когато по нареждане на президента Хуан Перон е затворена заради доказателства за нарушения и злоупотреби. В началото на 20-ти век е построена железопътна линия, която да обслужва строежа на затвора, улеснявайки пренасянето на строителни материали (камъни, дървесина) от планината. Днес влакът на края на света, известен и като затворническия влак, представлява интересна туристическа атракция, която отвежда пътниците на разходка сред красивата природа. Редица компании предлагат и разходки с корабчета из залива и до близки островчета, където може да бъде наблюдаван дивият свят, населяващ района. Аз лично предпочетох да се разходя из улиците на града и да усетя атмосферата му. Предвид развалянето на времето и намалената видимост реших, че другите обиколки няма да са особено ползотворни. Не бях сама в решението си и част от следобеда споделихме със Сашо, Еми, Свилен, Таня, Габи и Катя. От шофьора на микробуса разбрахме, че печатът, който сутринта не открихме в пощенския офис, се намира в градския информационен център. Първо се отправихме натам, след което се разходихме около пристанището. На централния площад се издига интересен монумент – пингвин, приютил в прегръдката си местните жители, ангажирани с присъщите им ежедневни дейности. Той е изграден в чест на всички народи (коренни и заселници), населявали тези земи и допринесли за съвременния им облик – selk’nam, yamana, хървати, поляци, чилийци, гърци, англичани, германци, аржентинци, югославяни, словенци и други. Оказа се, че градът си има и собствен туристически автобус на два етажа, който очакваше туристите за следобедна обиколка.

Особен интерес у нас предизвика табелата с надпис „Край на света“, пред която нямахме търпение да се увековечим. Междувременно привлякохме вниманието на служителите на фирмите, предлагащи морски разходки. Те се помещават в колоритни къщички около табелата. За наша изненада те разпознаха флаговете на България и Румъния, които бяхме извадили за снимките. След като не успяха да ни убедят да се включим в някоя от екскурзиите, те се прибраха на топло в къщичките.

След продължителната фотосесия се насочихме към Музея на края на света, който представяше накратко ключови моменти от историята на Огнена земя, информация за коренното население, фауната, бележитите изследователи. Имаше и малка експозиция за Малвинските или Фолклендски острови, които са обект на дългогодишен спор между Великобритания и Аржентина. Въпреки че официално те остават отвъдморско владение на Великобритания, Аржентина все още не се е отказала от териториалните си претенции и из града има надписи и паметници, заявяващи, че „Малвинските острови са аржентинска територия“. В музея прибавихме нови два печата към колекциите си в паспортите. Оградата на музея беше изрисувана с картини, пресъздаващи сцени от ежедневието на местните, както и нерадостната им съдба след пристигането на европейските заселници, за която ни предстоеше да научим повече в Порвенир. В един момент групата се раздели по интереси. Ние със Сашо и Таня решихме да кръстосваме улиците, като от време на време влизахме в сувенирни магазини, хем за да се стоплим, хем да купим още подаръци. Както се убедихме, темата за затворниците беше широко застъпена в града. В магазините се продаваха всякакви сувенири със затворници и цялостно затворническо облекло, а тук-там от някоя сграда се подаваше фигура на затворник. Дори на сградата на пощенския офис бяха нарисувани затворници с празни погледи, които създаваха усещане за призрачност и непосилно бреме. Като стана дума за поща, изведнъж ми хрумна да си изпратя картичка от края на света, която получих месец по-късно, на 29-ти май. Каква радост беше само!

Освен затворници почти на всяка крачка пред нас изникваха и пингвини или капитани на кораби. Тъкмо бяхме влезли в един сувенирен магазин, когато музика, идваща от улицата, привлече вниманието ни. Пред ресторант на отсрещния тротоар двойка танцуваше танго, а автомобилите ги заобикаляха без да показват каквото и да е недоволство с клаксоните си. А туристите като нас ги снимаха. Бяхме чували, че такива неща се случват, например в Буенос Айрес, но не очаквахме да се натъкнем на подобна гледка тук, особено в подобно неприветливо време. Продължихме обиколката си и решихме да влезем в църквата, за да отпочинем и да се сгреем, и междувременно се насладихме на тишината в този час на деня, когато нямаше почти никакви посетители. Със своя жълт цвят храмът грееше като слънце на фона на сивото, безизразно небе. На края на света, разбира се, има и Hard Rock Cafe.

Почти през цялото време валеше и застудяваше все повече. Като подготвени туристи се разхождахме с дъждобрани и вероятно сме били интересна гледка за местните, които сякаш необезпокоявани от дъжда смело се разхождаха под него. Успяхме да смутим и едно куче, което лежеше спокойно на крайбрежната алея. В момента, в който ни забеляза, започна да лае ожесточено. В такова време не беше лесно и да се снима. Може би не случайно над много от тротоарите има козирки и от време на време се криех под тях, за да направя някой кадър.

Неусетно часовете се изтърколиха и се насочихме към мястото на срещата – уютен ресторант с оригинални арт хрумвания и изискана атмосфера и обслужване, в която „идеално“ се вписахме с нашите груби туристически обувки с белези от изминатите пътеки, трекинг облекло и мокри дъждобрани, а отгоре на това и с торби с подаръци. Не че ни върнаха. Зад гърба ми имаше табло, на което посетители от различни държави бяха написали „Здравей“ на своите езици. Поисках тебешир и оставихме своя отпечатък там. Топлината и вкусната храна ни подействаха отпускащо. Отново опитахме местни специалитети – телешки стекове, сьомга с пюре от тиква, а за десерт – крем брюле от дулсе де лече (dulce de leche). Дулсе де лече или сладко от мляко е едно от най-прекрасните аржентински изобретения, макар произходът му да се оспорва от други южноамерикански страни като Еквадор и Бразилия. То е известно и като арекипе, манхар, кахете и карамел. Например в Чили го наричат „манхар“. Според официалната история дулсе де лече е продукт на чиста случайност – забравено на котлона мляко със захар, което се сгъстило и придобило характерния карамелен цвят. Независимо от междудържавните кулинарни спорове, подобни на балканските, дулсе де лече е незаменим продукт на южноамериканската трапеза и съставка на различни видове слепени бисквити, известни като алфахорес, сладолед, вафли, шоколадови блокчета и други.

След като се върнахме в хотела, оставихме покупките и бързо се насочихме към супермаркета преди да го затворят, за да попълним провизиите за утрешното пътуване. Предстоеше ни да се върнем на континента.

26/04/2018 – Завръщане към „дома“

Както каза Сашо, въпреки невероятните преживявания в Аржентина, време е да си ходим у „дома“. Имаше предвид град Пунта Аренас в Чили, разположен на Магелановия проток и считан за най-южния континентален град в света. Дали заради протока, дали заради Магелан или нещо друго, погледът му се озарява, когато говори за Пунта Аренас. Аз също изпитвах голямо любопитство към града, тъй като познавам човек, който е роден и израснал там, и винаги съм се питала какво е да живееш на място, носещо спомена за откривателския дух и непоколебимостта пред природните стихии.

Излишно е да казвам, че отново тръгнахме много рано, около 5:30 часа, като преди това служителите в хотела се бяха погрижили да не останем гладни и жадни. Градът все още спеше, а по улиците нямаше движение. Навън вятърът завихряше едри снежинки в неукротим танц, а бяла постеля бързо застилаше земята. Патагония отново показваше различните си лица пред нас. На изпроводяк със служителя на рецепцията си пожелахме късмет.

Тъй като бяхме единствените пътуващи от Ушуая, транспортната компания явно беше решила да не изпраща голям автобус толкова на юг. В уречения час пред хотела спря микробус с двама шофьори, който ни откара в Рио Гранде, откъдето се прехвърлихме на автобуса за Пунта Аренас.

А какво пътуване беше само! Очевидно отоплителната система на микробуса беше повредена, защото през цялото време зъзнехме свити на седалките, навлечени с якета, шалове, шапки, ръкавици и кой каквото имаше. Полюшването на микробуса ни изпращаше в неспокойна дрямка. Ние с Таня бяхме на последния ред и разполагахме с повече пространство, но пък от време навреме подскачахме като на офроуд. За да бъде картинката още по-шарена, шофьорите се бяха погрижили за озвучаването и се поклащаха в крайно неподходящия за тези ранни часове ритъм на регетона, но от най-бруталния. Има си и своите отрицателни страни да разбираш местния език. Ситуацията, в която се намирахме, ми напомняше на сцени от филми, в които главните герои, озовали се далеч от цивилизацията, отчаяно се нуждаят от превоз и поради липсата на други варианти пътуват в каросериите на разнебитени автомобили сред птици и хвърчащи пера. Само дето нямаше птици и пера. На моменти всичко изглеждаше доста абсурдно и ме напушваше смях. Нямаше с кого да споделя мислите си, тъй като всеки се беше окопал на седалката си и в прегръдката на съня се опитваше да се изолира от случващото се, надявайки се часовете бързо да се изтърколят.

Когато пристигнахме на автогарата в Рио Гранде, със Сашо отидохме да вземем билетите, които той беше платил предварително, и се прехвърлихме на комфортен и топъл автобус, където ни поднесоха закуска и кафе. Следвахме вече познатия ни маршрут. Минахме границата с Чили и окончателно се сбогувахме с Аржентина. Когато пристигнахме край бреговете на Магелановия проток в най-тясната му част, нямаше време за разходки и снимки, тъй като фериботът вече ни чакаше. Навън беше студено и духаше вятър, затова първоначално се приютихме в закритите помещения. Малко след тръгването на ферибота излязохме на палубата. Топлината вътре не беше достатъчна притегателна сила, за да се откажем от простора на водната шир и чувството на свобода, което той вдъхваше.

Всички се бяхме подготвили за дълго пътуване и останахме приятно изненадани, когато около четири часа следобед слязохме от автобуса пред офиса на транспортната фирма в Пунта Аренас. Собственичката на хостела, в който щяхме да отседнем, беше обещала да ни осигури транспорт, но я бяхме предупредили, че ще пристигнем към 6-7 часа вечерта. Обадихме ? се и на няколко курса тя ни извози до хостела, който се оказа къща на около 80 години с идеално местоположение – в непосредствена близост до централния площад и в подножието на панорамна тераса, откриваща удивителни гледки към града и Магелановия проток. Къщата разполагаше с широки общи помещения с декорация и мебели в старовремски стил, малка столова с кухня и просторни стаи. Поскърцването на дървените подпори под краката издаваше възрастта ? и създаваше характерното за старите къщи усещане за уют. Разбира се, хостелът разполагаше с всички съвременни удобства.

След като обичайната суетня около настаняването премина (в която между другото се оформи силен контраст между българската избухливост и емоционалност и чилийската сдържаност), решихме да излезем за малко, за да намерим супермаркет и храна за вечеря. Посрещнаха ни сняг, сиво небе и ниски температури, които изглежда не притесняваха местните, особено младежите с гореща кръв. Ученички в училищни униформи се разхождаха по къси поли с голи крака. Времето и натрупаната от изминатите километри умора не предразполагаха към дълги разходки. За кратко се качихме на панорамната тераса. Смесицата от сгради в разнообразни цветове, която се разстилаше под краката ни, изпъкваше на фона на сивото небе, което сякаш затискаше морската шир. На път към супермаркета, към който местните любезно ни упътиха, минахме и покрай паметника на Магелан, който с горда осанка наблюдаваше отвисоко минувачите. Така или иначе щяхме да имаме цял свободен ден в града, за да го опознаем.

Купихме всичко необходимо. Някои решиха да си готвят, а аз лично предпочетох да не се затормозявам и да го карам по-мързеливо. Когато се върнахме в хостела, вече беше започнало да се стъмва. Разполагахме с цяла една вечер без бързане и без стягане на багаж. Отдадох се на почивка, горещ душ, разглеждане на подаръци и сувенири. За вечеря се събрахме обичайните заподозрени и всеки сподели своята храна на общата трапеза. Таня и Сашо бяха приготвили вкусни спагети. Аз отново се оттеглих преди другите, защото щяхме да ставаме рано. Каква изненада! Но пък ни предстоеше един от най-очакваните и вълнуващи моменти от пътуването – среща с кралски пингвини в естествена среда. Никакви стъклени стени, аквариуми, решетки и тем подобни.

27/04/2018 – Тъжна история за края на света и доза оптимизъм

Предстоеше ни отново да прекосим Магелановия проток и да се върнем на остров Огнена земя, но този път в западната му част, която принадлежи на Чили. Докато до този момент се бяхме запознали по-скоро с част от природните забележителности на острова, в днешния ден имахме възможност да научим повече за неговата история, по-конкретно за коренното население и за заселниците от края на 19-ти и началото на 20-ти век. С най-голямо вълнение обаче очаквахме срещата с кралските пингвини в едноименния парк. За тази еднодневна екскурзия се погрижи местна туристическа агенция.

Минаваше седем часа сутринта, когато екскурзоводката пристигна. Тя беше младо, красиво момиче, което говореше много добре английски език. Оказа се, че работи и като преводач. След известна суетня и изчакване се качихме на микробуса, който се насочи към пристанището. Шофьорът ни беше възрастен господин, който със своята бяла коса и брада приличаше на капитан с голям опит в бурните морета. По път към нашата група се присъедини и млада чилийка на име Паула от град Валпараисо – най-голямото пристанище в Чили и важна спирка за корабите, пътуващи между Атлантическия и Тихия океан през втората половина на 19-ти век. Той е известен и като „Малкия Сан Франсиско“ и „Перлата на Пасифика“. Градът е родно място на чилийския диктатор Аугусто Пиночет.

Първата отсечка от маршрута ни бе преминаването на Магелановия проток, но този път през най-широката му част – между Пунта Аренас на континента и залива Баиа Чилота (Bahia Chilota) на пет километра от град Порвенир на остров Огнена земя. Малко след като пристигнахме на пристанището, слязохме от микробуса и се насочихме пеша към ферибота, който нямаше нищо общо с този при Пунта Делгада (Punta Delgada). Беше истински кораб на няколко нива, с вместимост 300 пътници и 70 превозни средства и разполагаше с просторен салон и кафе-бар. Все пак, пътуването през този най-широк участък на протока трае около 2 часа и 20 минути, а не 25 минути.

На палубата беше доста студено и цялата група се насочи към салона. Екскурзоводката използва момента, за да ни разкаже подробно програмата за деня и да ни даде инструкции за слизането. За Паула, която почти не говореше английски, имаше беседа на родния език, като аз слушах и двете, за да си упражнявам испанския. Докато изчаквахме тръгването на ферибота с Паула се заговорихме за Чили. Споделих ?, че много харесвам книгите на Исабел Алиенде и я попитах дали действително проблемът с позицията на жените в чилийското общество и мачизма е толкова сериозен. Тя отговори утвърдително, но каза, че все пак се забелязва промяна, макар и бавна. Важна тема за младите хора в Чили е образованието. Тук университетите са частни и съответно таксите високи, поради което от години младежите се борят за по-достъпно образование. Самата Паула е студентка по психология и по думите ? обучението е много тежко. Затова тя прекъснала образованието си за една година и решила да си поеме въздух и да опознае Чили. Последният месец прекарала в Пунта Аренас при своята леля, а заедно посетили Торес дел Пайне. Предстоеше ? да се върне в университета и с обновени сили и енергия да продължи образованието си. А по отношение на жизнения стандарт в Чили, тя каза нещо, което като че ли е валидно за целия свят – „Богатите стават все по-богати, а бедните все по-бедни“. Разказа ми и за своята сестра, която очевидно е заклета пътешественичка, а едно от любимите ? места е Великденският остров с тайнствените каменни статуи, наречени моаи. Паула говореше с голямо въодушевление и гордост за Валпараисо и т.нар. Пети регион (Quinta Region), на който градът е столица. Според нея това е един от най-красивите райони в цялата страна и ми препоръча непременно да го посетя някой ден. Аз от своя страна ? разказах за България, за красивата ни природа, за проблемите на нашето общество, за моите пътувания. Разказах ? колко бях впечатлена от пустинята Атакама по време на предишното ми пътуване и за невероятните, извънземни пейзажи, които тя все още не беше виждала. По време на разговора ни се затвърди впечатлението ми, че чилийците са доста сдържани и избягват да показват емоции (а също и аржентинците, и перуанците), въпреки че често слагаме народите, говорещи испански език, под общ знаменател.

Когато усетихме, че фериботът започна да се отдалечава от пристана си, обичайните заподозрени излязохме на открито и прекарахме по-голямата част от пътуването, кръстосвайки палубите и запечатвайки невероятните гледки. А такива имаше много. Заснежените хълмове над Пунта Аренас, които оставаха зад гърба ни и невероятното шоу в небето, сътворено от слънцето, което се опитваше да си пробие път през тъмните облаци. Тук-там някой морски лъв, който за кратко се показваше над водата. Бели планини, които се подаваха на хоризонта и приличаха на плаващи айсберги, заключени между равната, почти черна морска шир и буреносните облаци. Развихрилата се буря в далечината и дъждът, който се изсипваше на струи. Малки кораби в открито море, с които се разминавахме или съзирахме на хоризонта, сякаш притиснати от природните стихии между небето и водата. Бреговете на Огнена земя, изплуващи на хоризонта. Цветните постройки в залива Баиа Чилота (Bahia Chilota) и птиците, които се разлетяха, обезпокоени от акостирането на ферибота. Тези гледки бяха допълнени от усещането за свобода, покой и помирение със себе си пред необятната морска шир.

Повечето пътници предпочетоха уюта на салона, който се огласяше от разговори на различни езици. Малко бяхме ентусиастите, които прекараха голяма част от пътуването на палубата, с фотоапарати и телефони в ръка. Въпреки че бях облякла най-дебелите си дрехи, включително двете якета, от време на време се налагаше да влизам на топло, за да се размразя, след което отново с фотоапарат в ръка се отправях навън.

Съгласно инструкциите на екскурзоводката малко преди акостирането на ферибота групата се събра и заедно се отправихме към микробуса. Целта беше да изпреварим тръгването на превозните средства, защото ако при качването пътниците имат някакво предимство, то при слизането не е така. Шофьорът беше успял да паркира микробуса съвсем близо до изхода и бяхме едни от първите, които напуснаха търбуха на кораба.

Насочихме се към град Порвенир – столица на чилийската провинция Огнена земя. Той е създаден през 1883 г. от европейски емигранти, предимно хървати, привлечени от златната треска в края на века. Техният отпечатък е видим и днес в архитектурата и веселите, цветни сгради, които в конкретния ден обагряха сивия пейзаж.

Първата ни спирка в Порвенир беше площад Plaza selk’nam, създаден, за да се отдаде почит на коренните жители. В същото време той напомня на настоящите и идните поколения за тежката участ и гибел на selk’nam. Островът, със своите удивителни пейзажи, сътворени от природните сили, е станал сцена на един от безбройните мрачни епизоди в човешката история, резултат от стремежа на човека към власт и богатства, от разбирането за превъзходството на един народ, раса или религия над други, от приписване на правото да бъдеш съдник и да се разпореждаш с живота на другите, от стремежа да наложиш своя цивилизован начин на живот чрез нецивилизовани средства.

Selk’nam, също известни като ona, населявали най-южните части на Патагония и остров Огнена земя и са едни от последните коренни жители в Южна Америка, имали нещастието да се срещнат с европейските заселници. Среща, която бележи началото на тяхното унищожение, определяно като геноцид. Счита се, че преди около 11 000 години те преминали на острова, който наричали Karukinka или „Наша земя“, когато той все още бил свързан с континента посредством ледници. Selk’nam били номади, които се препитавали чрез лов и събирачество. Основното им оръжие били лъковете и стрелите. Техният живот се въртял около гуанакото, като кожата са използвали за облекло, месото – за храна, а маста – за палене на огън. Те били високи и силни, физически белези, които им помагали да оцеляват в суровите климатични условия на края на света. Мирният им и тих начин на живот бил нарушен от европейските заселници, които дошли по тези земи в края на 19-ти и началото на 20-ти век, привлечени от златната треска и развитието на овцевъдството. Създаването на големите имения или estancias и упражняването на права на собственост лишили selk’nam от техните местообитания и прогонили стадата гуанако, на които се опирало съществуването им. Стадата гуанако били заменени от овце, които selk’nam също възприели като дивеч и започнали да ловуват. Това ги изправило в директен сблъсък със земевладелците. Коренните жители били подложени на преследвания, издевателства, убийства, а често техните уши и коси били отнасяни в Европа като трофеи. През 1881 г., когато новите заселници започнали да прииждат, selk’nam наброявали около 4000 души, а днес не е останал нито един. Последният чистокръвен представител на този народ е починал през 1974 година.

На помощ на selk’nam се притекли мисионерите, на които чилийското правителство дало концесия да управлява остров Dawson. Там бил създаден лагер, в който изпращали местните, предимно жени и деца, с цел да бъдат образовани и постепенно да възприемат културата и порядките на заселниците. Освен на преследванията selk’nam станали жертва и на болестите, пренесени от мигрантите, както и на промяната в стила на живот – от номадски към уседнал.

Самият площад пресъздава група представители на selk’nam, които, увити в кожи, са се устремили към залива и вървят един зад друг. Високи мъже с приспособления за лов на гърба. Жени на различна възраст и със значително по-нисък ръст от мъжете. Майка с бебе на гръб. Младо момиче и вярното ? куче. Монументът е вдъхновен от снимка от 1930 г. на група selk’nam, които вървят по същия начин, един зад друг, по морския бряг.

Следващата ни спирка в Порвенир беше общинският музей, който се помещава в неголяма, червено-жълта сграда, която озаряваше мрачния ден. Като се замисля, времето създаваше подходящ декор за разказа за нерадостната съдба на местните. Музеят помещава интересна експозиция със свидетелства за живота по тези земи. Предмети от бита на коренните жители и макети, пресъздаващи сцени от бита и вярванията им. Цялостно облекло от кожи на selk’nam. Снимки на selk’nam, на най-големите имения и земевладелци в района. Мумифицирано тяло на местна жителка. Маски на selk’nam. Типичен магазин от началото на 20-ти век. Препарирани представители на местната фауна – пингвини, розово фламинго, морски лъвове, лисици, всякакви птици. Колекция от фотоапарати, която показва еволюцията им през десетилетията. Кану на представители на коренните жители yamana, които също се препитавали с лов и събирачество и в общи линии били застигнати от нерадостната съдбата на selk’nam (разрушаване на местообитанията им вследствие на развитието на китолова и тюленолова през първата половина на 19-ти век, преследвани и подложени на асимилация от заселниците, жертва на непознати за тях заболявания). Те обитавали островите на архипелага чак до Кейп Хорн, а във физиологичен план били изключително добре адаптирани към суровите условия, дори има свидетелства, че се разхождали без дрехи и спели навън. Yamana се придвижвали в канута между островите в търсене на храна, като мъжете ловували морски лъвове, а жените се гмуркали в пронизващо студените води, за да събират мекотели. В кануто разпределението на ролите било следното – мъжът се разполагал в предната му част и ловувал, жената стояла в задната част и изпълнявала ролята на навигатор, а по средата обикновено имало огнище, около което седели децата. Последният чистокръвен представител на yamana е родената през 1928 г. Cristina Calderon, която е все още жива (поне по данни от 2017 година). Тя е и последният човек, който говори езика им.

В музея научихме и за един от най-важните ритуали на selk’nam, наречен Hain, който бележи прехода на момчетата от детството към зрялата възраст. Според легендата за сътворението на този народ първоначално жените властвали над мъжете и притежавали специални способности да призовават духовете. Луната била великата Жена, а Слънцето – неин съпруг. Тогава Hain всъщност била церемонията за преход на момичетата, а не на момчетата, към зрялата възраст, която те осъществявали тайно от мъжете. Тя се провеждала в палатка и по време на ритуалите се появявал страховит дух, на който мъжете трябвало да дават месо от гуанако, за да утолят апетита му. Но мъжете никога не виждали духа, защото не им било позволено да влизат в палатката, докато един ден Слънцето не надникнало вътре и не установило, че самите жени се предрешавали като духове, за да всяват страх у мъжете и да ги контролират. Това откритие разярило мъжете, които унищожили палатката и убили част от жените. Луната успяла да се спаси, отивайки на небето. Слънцето я последвало и оттогава се опитва да я хване. Според легендата кратерите по повърхността на Луната са белезите от битката помежду им.

След тези събития мъжете започнали да доминират над жените, да извършват церемонията Hain и да се предрешават като духове. Мъжете боядисвали телата си и носели маски предимно в черно, бяло и червено. Широко разпространени при изрисуването били линиите и геометричните фигури. По време на церемониите момчетата били събирани в тъмна палатка и били нападани именно от тези „духове“. Те трябвало да се бият с тях и да свалят маските им. Така младежите разбирали, че това не са истински духове и получавали знания за историята (включително за сътворението), традициите и обичаите на своя народ. Освен това те преминавали през различни изпитания за смелост, издръжливост, изобретателност, за справяне с болка и страх и други (1).

С носталгия по отминалите времена и с горчив привкус заради гибелта на коренните жители и тяхната култура напуснахме музея.

Оказа се, че на 27-ми април в цялата страна с паради се отбелязва Денят на чилийските карабинерос или на полицията, създадена през 1927 г. от президента Карлос Ибанйес дел Кампо (Carlos Ibanez del Campo). Парад се провеждаше и в централната част на Порвенир, но ние успяхме да видим събралото се множество от карабинерос и граждани съвсем за кратко от микробуса.

След кратка почивка за покупка на хранителни запаси за остатъка от пътуването, се отправихме към парк Кралски пингвин. Движехме се по черен път, тъй като строителството на модерни пътища все още не беше застигнало тази част от острова. Екскурзоводката ни разказа за местните животински видове, повечето от които вече бяхме виждали. Покрай пътя спокойно пасяха стада от гуанако, които с любопитство и известна предпазливост оглеждаха преминаващите превозни средства. По-плашливите екземпляри дори прескачаха оградите на именията и за пореден път ни поразиха със своята грациозност и височината, която достигаха. Шофьорът беше изключително внимателен и намаляваше скоростта, когато на хоризонта се появяваха гуанако. За разлика от континента, където гуанако имат естествен враг в лицето на пумата, тук няма хищници, застрашаващи живота им, поради което е разрешен ловът им. Всъщност човекът се превръща в своеобразен хищник, но не по силата на природните закони, а на правилата, наложени от обществото. Екскурзоводката ни обясни, че гуанако живеят на стада, а ако видим единично разхождащи се екземпляри, те най-вероятно са болни или възрастни и биват изолирани. На малките пък им казват чуленго (chulengo). Тук там встрани от пътя се виждаха и малки езера, където бяха накацали представители на пернатия свят. Обичайна гледка бяха и стадата от овце, отглеждани в пределите на именията.

Времето беше изключително променливо и природните сили сътворяваха приказни гледки. Все още личаха следите от сутрешния снеговалеж. Земята беше като напудрена. Буреносни облаци в разнообразни форми с наситен тъмносин цвят се формираха в небето и висяха застрашително над протока и острова. Екскурзоводката ни показа в далечината и крайната точка на южноамериканския континент, както и остров Dawson, където мисионерите приютявали местните в опит да ги спасят от преследванията на земевладелците. В един момент слънцето се показа и озари покритата с жълта трева земя, оформяйки силен контраст с небето. Постепенно буреносните облаци бяха отнесени от патагонския вятър, а на тяхно място се настаниха пухкави, бели облаци. Имаше моменти, в които изпитвах истинско съжаление, че не мога да сляза от микробуса, за да снимам. В други пък ме налягаше дрямка, с която се борех с всички сили, за да не пропусна безценни мигове и пейзажи по пътя.

След повече от два часа пътуване в ранния следобед пристигнахме в царството на пингвините. Бяхме посрещнати от двойката, която е създала парка в средата на 2011 г., след като предходната година първите осем пингвина се настанили в техния имот, както и от двете рошави кучета (някакъв вид овчарка), които се грижат за спокойствието на пингвините през нощта, защитавайки ги от хищници. Четириногите бяха толкова дружелюбни и лягаха покорно, за да ги галим по коремчетата, че ми беше трудно да си ги представя в ролята на пазачи. Паркът е изцяло частна инициатива за запазване и изследване на единствената колония на кралски пингвини не само на остров Огнена земя, но и в Южна Америка. През 2013 г. те започнали да се размножават и се родили първите пингвинчета.

Собствениците на парка първо ни изнесоха кратка беседа за пингвините на английски и на испански език в създадена специално за целта зала. От всички познати 18 вида пингвини кралските са втори по големина, след императорските, и достигат височина от 10 до 100 см и тегло от 9 до 18 кг. Те се отличават със сивкаво-черна окраска на задната част на тялото и с бяла отпред. Главата, клюнът и краката са черни, а в областта на гърлото, главата и клюна са характерни жълто-оранжевите краски, чиято интензивност се определя и от възрастта. Женските снасят по едно яйце, което грижливо пазят с таткото върху краката си. Хранят се с риба, калмари и някои ракообразни.

Намерени са следи (останки от скелети), които свидетелстват, че преди около стотина години кралските пингвини са обитавали острова. През годините те са посещавали многократно тези земи, докато накрая решават да се установят на сегашното място, в залива Баиа Инутил (Bahia Inutil), което в превод означава непригоден или неподходящ залив. Ето че тези прекрасни същества са успели да го пригодят за живот.

След беседата се насочихме към наблюдателните площадки, които отстояха на около 20 метра от пингвините. Имаше няколко телескопа, които позволяваха да наблюдаваме тези прекрасни същества така, сякаш сме само на една ръка разстояние от тях. Още преди да наближим те започнаха да надигат вой и да огласят околността с крясъците си. Останахме безмълвни пред множеството от тромави и непохватни същества, които се клатушкаха наляво-надясно и сякаш полагаха неимоверни усилия, за да се придвижват. Възрастните екземпляри изглеждаха много горди и официални в своите изпънати фракове, а малките, които вече далеч не бяха малки на ръст, се отличаваха по кафевите си кожухчета.

Тук-там се виждаха пингвини, изтегнали се по кореми, което означавало, че си почиват. Но забележете – те спят прави. Каква логика, нали! Имаше и спящи пингвини, особено бебета, които бяха сгушили главички и изглеждаха съвсем безврати, а телата им равномерно се движеха нагоре и надолу с всяко вдишване и издишване. Други пък бяха твърдо решили да оправят тоалета си и се пощеха усърдно. Трети проточваха шии и въртяха глави и разговаряха помежду си на своя език. От време на време сред тях се разхождаха птици, които трудно се сливаха с пингвините, но очевидно не ги и смущаваха. Досегът с пингвините определено стопли сърцата ни и внесе сериозна доза оптимизъм след осъзнаването за трагичната история на коренното население.

За съжаление, обективът ми не позволяваше да направя близки кадри и доста време се опитвах да снимам с телефона си през телескопа, както ни беше показала екскурзоводката. Резултатът, разбира се, беше трагичен. Измъчените ми опити бяха забелязани от един мъж наблизо, който явно беше природоизследовател, защото наблюдаваше пингвините с професионално любопитство и внимание. Неочаквано той ми се притече на помощ, взе телефона ми и направи клип и снимки през бинокъла си. Извадих наистина голям късмет. Обясни ми, че целта му била да провери дали пингвините, особено малките, са добре, тъй като сутринта бушувала снежна буря. Беше изключително притеснен за най-малкото пингвинче, което се беше свряло в краката на майка си или баща си и не даваше признаци на живот. За щастие, след известно време то се размърда и се успокоихме. Изглежда след бурята цялото пингвинско войнство се наслаждаваше на топлите слънчеви лъчи.

На тръгване от парка ни подариха по една значка за спомен, но и като знак на благодарност, че с посещението си допринасяме за добруването на тези кралски особи. Искаше ни се да останем още малко в този рай, но ни чакаше дълъг път към Пунта Аренас.

Докато пътувахме към ферибота, ми направи впечатление, че шофьорът махаше с ръка на движещите се в насрещното платно камиони и им примигваше с фаровете, а те му отвръщаха. Обясни ми, че това е обичаен поздрав между шофьорите, с който си пожелават лек път. Аз пък му споделих, че в България с примигване на фаровете шофьорите се предупреждават взаимно за дебнещи наблизо полицаи. И там също използвали подобни сигнали.

Преминахме през Магелановия проток в позната ни вече негова най-тясна част при Пунта Делгада (Punta Delgada). Насладихме се на драматичен залез и буря в открито море, която за щастие отново гледахме отдалече. На около 120 км от Пунта Аренас направихме кратка пауза край залива Сан Грегорио (San Gregorio) и в близост до тънещото в разруха едноименно имение от края на 19-ти век, притежание на един от най-видните земевладелци и предприемачи в района и на неговите наследници – Хосе Менендес (Jose Menendez), известен още като „Краля на Патагония“ (2). Прозвище, дадено му поради факта, че притежавал големи територии в Чили и Аржентина, включително и на Огнена земя, и натрупал несметно богатство от овцевъдство, търговия и корабоплаване. В залива пък своя последен пристан е намерил корабът Амадео (Amadeo) на корабната компания Менендес Беети (Menendez Behety), който претърпял корабокрушение там през 1932 година. Днес сградите и кораба са само бегло доказателство за икономическата мощ на семейството в миналото. Някъде по пътя към Пунта Аренас се намира и точката, в която се срещат Атлантическият и Тихият океан, но вече беше тъмно, за да я видим.

Микробусът ни остави пред хостела, където се сбогувахме с екскурзоводката и шофьора. И двамата бяха изключителни професионалисти в работата си и се погрижиха за доброто ни настроение през деня. Вечерта се отдадохме на заслужена почивка и решихме, че ще поспим малко повече, тъй като идваше събота и имахме цял ден на разположение, за да опознаем Пунта Аренас. Вече започвах да чувствам характерната за всяка предстояща раздяла тъга.

(1) Източник: The Selk’nam: Hain Ceremony

(2) Източник: Vinculos de parentesco y poder de la familia Braun Menendez

28/04/2018 – Магелан

Град Пунта Аренас, разположен на полустров Брунсуик, е важно пристанище и столица на най-южния регион на Чили – Магелан и Чилийска Антарктида. Той възниква като затворническа колония на 18.12.1848 г. като част от опитите на чилийското правителство да установи контрол върху Магелановия проток. Първоначално чилийските власти избират друго място за създаване на селище, на около 60 км от Пунта Аренас – крепостта Булнес, но поради неблагоприятните условия за живот се отказват и основават Пунта Аренас, където климатът е по-благоприятен и има запаси от вода и дървесина. Счита се, че името на този район е дадено от Джон Байрън – офицер от британския кралски флот и политик, живял през 18-ти век. Той го нарича Сенди Пойнт (Sandy Point) или „Пясъчен нос“, откъдето произлиза и испанското му име. За известен период градът се е наричал и Магелан. В района на крепостта Булнес се намира и географският център на Чили, ако се вземат предвид и териториите на Белия континент, над който страната има претенции. По този начин нейната дължина надхвърля 8000 км. Определено чилийците имат чувство за национална гордост.

До откриването на Панамския канал през 1914 г. градът е главното пристанище за корабоплаването между Атлантическия и Тихия океан, което допринася за развитието му и превръщането му във важен търговски център. Пунта Аренас е известен и като града на червените покриви, тъй като за дълъг период от време за него са били характерни боядисаните в червено метални покриви. Районът е известен с това, че привлича много европейски емигранти в края на 19-ти и началото на 20-ти век заради златната треска и бързото развитие на овцевъдството, както и след Първата световна война. Най-многобройни са хърватите, испанците и англичаните, но тук са се заселили също и италианци, германци, французи, швейцарци. Според някои източници около 50% от съвременното население на Пунта Аренас е с хърватски корени. Днес оттук също тръгват експедиции към Антарктида.

Когато през 1878 г. Лейди Флорънс Каролайн Дикси (Lady Florence Caroline Dixie) слиза на чилийския бряг, Пунта Аренас предизвиква у нея следните размисли: „Предполагам, че е възможно да има и по-печално изглеждащи градове от Сенди Пойнт, но не мисля, че е вероятно. Докато вървяхме през пясъчния плаж пред селището и изследвахме унилите редици от мизерни дървени колиби, тъжните, самотни улици, където по това време не се виждаше живо същество, с изключение на някоя изгладняла хрътка, всички се съгласихме, че епитетът „забравено от Бога“ е единственото справедливо описание на достойнствата на това запустяло място.“

Почти век и половина по-късно ние бяхме посрещнати от оживен, уютен и подреден град, пропит с авантюристичния дух на откривателите.

Вече явно бях свикнала с ранното ставане, защото се събудих преди да се обади алармата на телефона, която бях нагласила за 8 часа. Полежах известно време, след което надигнах завесата, за да проверя с какво време ще ни изненада Патагония днес. Какво да видят очите ми? Небето представляваше експлозия от цветове и облаци в разнообразни форми. Това му е хубавото да си накрая на света през есента. Слънцето изгрява едва след 8 часа и за да се насладиш на изгрева, не е необходимо да ставаш в ранни зори. Споделих видяното с Таня, която също вече беше будна, и без да се помайваме се облякохме набързо и се втурнахме към прогледната площадка, която се намираше точно над хостела. Тичането по стръмни стъпала хич не е добра идея, още повече сутрин, когато тялото все още не се е раздвижило. С изплезени езици стигнахме съвсем навреме, за да се насладим на шедьоврите, които сътворяваше природата, и да ги запечатаме за спомен. Палитра от различни нюанси на розово, лилаво, синьо и сиво се разстилаше в небето на фона на спокойните и равни води на Магелановия проток, заснежените хълмове и събуждащия се за новия ден град, който представляваше весело множество от цветни сгради и покриви (вече не само червени). Драматизмът в небето постепенно отслабваше и слънцето най-сетне надделя над облаците и обгърна в топла прегръдка де що се виждаше наоколо. На слизане минахме покрай присъстващите на почти всички пощенски картички от Пунта Аренас табели с разстояния до различни точки на света и потърсихме най-близкия град до дома. И Букурещ, и Атина имаха своя табела.

По време на закуска обсъдихме плана за деня с част от групата, защото всеки беше свободен да го организира, както му душа иска. По предложение на Таня решихме първо да отидем до музея на открито Nao Victoria, който се намира извън града, на самия бряг на Магелановия проток. В музея посетителите могат да се докоснат до реплики на едни от най-известните кораби, допринесли за опознаването на считаната за най-отдалечена част на света, и да почерпят от откривателския и авантюристичния дух на една отминала епоха. С най-голяма притегателна сила, поне за мен, беше репликата на кораба „Виктория“, единственият от флотилията на Магелан, който успява да завърши първото околосветско пътешествие и да се завърне в родината.

В музея е акостирал и корабът „Бийгъл“, който под командването на капитан Робърт Фиц Рой и с Чарлз Дарвин на борда прави околосветско пътешествие три века по-късно. Изложена е реплика и на спасителната лодка James Caird от кораба Endurance, която изминава разстоянието между остров Южна Джорджия и Слонския остров (Elephant Island) по време на трансантарктическата експедиция на Сър Ърнест Шакълтън, целяща прекосяването на Антарктида. На информационното табло край лодката може да се прочете и обявата от 1914 г. за набиране на екипаж за експедицията, която обрисува много реалистично авантюрата, в която се впускат: „Търсят се мъже за рисковано пътуване, ниски надници, ужасно студени, дълги месеци на пълна тъмнина, постоянна опасност, безопасното завръщане е съмнително, чест и признание в случай на успех“. Експозицията се допълва от репликата на кораба „Ансуд“, който по заповед на президента Мануел Булнес отправя претенции към Магелановия проток от името на чилийското правителство. Трудно е човек да си представи как тези плавателни съдове са кръстосвали моретата и океаните в търсене на нови земи, богатства и слава. На фона на днешните кораби те изглеждат като едни лодки.

Някой вероятно би казал, че експозицията е прекалено скромна, но най-впечатляващото в случая е, че музеят е изцяло частна инициатива, а създателят му е бил награден с Медала на президента на Чили за приноса му за изграждане на националната идентичност.

Несъмнено всички бяхме впечатлени от достоверността на тези реплики, още повече на фона на поразителния пейзаж. В небето отново се наблюдаваше експлозия от облаци, а водата блестеше под допира на слънчевите лъчи, които оформяха златиста пътека. Сашо изрази своето недоумение как никога преди не е посещавал музея, а накрая във въодушевлението си заяви, че вече може да го наричаме Робърт Фиц Рой.

В уречения час такситата, с които дойдохме, се върнаха да ни вземат и се отправихме към центъра на Пунта Аренас. Шофьорът горещо ни препоръча да посетим градското гробище и не беше първият, който го направи. Явно то се очертаваше като важна туристическа атракция и бяхме любопитни да разберем защо. Докато пътувахме шофьорът, който беше изключително приказлив и в добро настроение, ни разказа, че Пунта Аренас е един от най-сигурните от гледна точка на престъпността чилийски градове, и че тук се предлагат много работни места. Затова той е магнит за емигранти от други южноамерикански държави. Развити са животновъдството, добивът на въглища, търговията заради двете пристанища и други. От разказа му останах с впечатлението, че жителите на региона си падат „отцепници“ и са със силно развито самосъзнание.

Оставиха ни на централния площад и се насочихме към монумента в чест на Фернандо Магелан, който, стъпил върху оръдие, със снажната си и горда осанка не спираше да наблюдава минувачите от издигането му на 1.11.1920 г. (Денят на Вси светии, когато мореплавателят навлиза в протока) в чест на четвъртото столетие от откриването на протока и на морския път между Атлантическия и Тихия океан. Величието му се подсилваше от драматичното небе, а облаците бяха оформили ореол около него. Монументът е издигнат по инициатива и с финансовата подкрепа на вече споменатия Хосе Менендес (Jose Menendez). В долната му част са поставени фигури на местни жители на Патагония и остров Огнена земя, както и на морска сирена с вдигнати ръце, която държи гербовете на Испания и Чили. В задна част на монумента има глобус, който показва изминатия по време на експедицията път.

В композицията особено впечатляваща с размерите си е фигурата на selk’nam (предполагам заради това, че участниците в експедицията на Магелан са запомнили местните с високия им ръст), както и неговото огромно стъпало, което е обект на „домогвания“ от страна на туристите. Последното се дължи на битуваща градска легенда, според която испански моряк, след като прекарал една нощ в съзерцание на монумента и бил поразен от присъствието на selk’nam, си татуирал образа му върху гърдите си. В деня на отплаването си от Пунта Аренас той се върнал на мястото, целунал палеца на стъпалото на selk’nam и го помолил да му дава сила и късмет. Няколко месеца по-късно морякът се върнал в града, доволен от успешното пътуване, и отдал щастието си на „споразумението“, което сключил с фигурата на коренния жител. Затова и до днес туристите освен че се снимат с внушителния монумент, пипат и целуват палеца на selk’nam с надеждата да се завърнат отново тук. Именно поради тази причина споменатият пръст е и така добре излъскан и блести на фона на потъмнелия бронз. И ние докоснахме магическия палец и кой знае. Някой ден може отново да се завърнем по тези земи. Шегувахме се със Сашо, че явно доста е целувал палеца щом вече за трети път идва в Пунта Аренас.

Обходихме площада и разгледахме заобикалящите го сгради, които впечатляват със своята европейска архитектура. Надникнахме и в малките, кокетни сергии във формата на дилижанс, където се продаваха разнообразни ръчно изработени сувенири, пресъздаващи местния бит, култура и фауна. Не успяхме да им устоим, още повече че бяха коренно различни от масовите, китайски сувенири, които се продаваха навсякъде. След това се отправихме към основната катедрала в града, която има семпъл интериор и декорация, но създава наистина топло усещане заради приятната светлина вътре.

Отново се насочихме към площада, където се бяхме уговорили да се срещнем с част от другите ни спътници, за да обядваме заедно. Сашо беше обещал да ни заведе да опитаме известната тук пичанга – огромна порция картофи с няколко вида месо. Истинска холестеролна бомба, явно високо ценена по тези не съвсем топли места. Докато чакахме, към нас се насочиха трима души, които носеха микрофон и камера и поискаха да ни интервюират. Ето че дойде и нашият звезден миг. Разказахме им от къде сме, защо сме в Пунта Аренас, кои места сме посетили. Първо разговаряха със Сашо и част от групата, а след това се включих и аз на испански език. Така и не разбрахме обаче къде ще ни излъчат. Обещаха да пишат на Сашо, но уви и до днес ни вест, ни кост.

След кратките моменти на слава тръгнахме по централната, търговска улица в търсене на заведението, за което Сашо пазеше много топъл спомен. По пътя видяхме кокетни улични телефони с покриви във формата на чадъри – много предвидливо от страна на местните, както и вече изчезналите от софийските улици будки, в които човек може да си купи вестник, кафе, безалкохолна напитка, та дори и да си направи копие на ключ. Обичайна гледка бяха и сергиите с дрехи, плодове и зеленчуци.

Открихме заведението доста бързо и за наш късмет имаше свободна маса, тъкмо като за нас. Беше заведение за бързо хранене, с учтиви сервитьори, бързо обслужване и огромни порции. Аз лично реших да го карам по-здравословно и си поръчах салата с домати, авокадо, маслини и маруля, както и един вегетариански сандвич със същите съставки. Не бяха пестили материал. А какво да кажа за авокадото? Най-вкусното, което съм яла, и в обилни количества. Салатата изядох, а сандвича, който заемаше цялата чиния и беше висок колкото четири мои пръста, само опитах, но силите ми стигнаха дотам. Поне вечерята беше осигурена. Определено всички запазихме добър спомен за заведението и храната. По време на обяда отново се открои разликата между чилийския и българския характер. Докато местните похапваха в тишина, ние обсъждахме оживено различни теми и се смеехме на воля.

С нови сили най-сетне се отправихме към градското гробище, което всички така горещо ни препоръчваха. Действително то се оказа един малък шедьовър със своите добре поддържани алеи, еднакво оформени иглолистни дървета, застанали като стражи край пътечките, и мавзолеи с великолепна архитектура. Неслучайно гробището е обявено за исторически паметник от национално значение и е считано за едно от най-красивите в света. Често срещани бяха надгробните плочи с хърватски фамилии, от които лъхаше носталгия по далечната родина. Вниманието ми беше привлечено от следните послания: „Там далеч (Tamo daleko) … Дойде от твоята Хърватска от любов към Педро, тук му отдаде живота си и сега почиваш заедно с него“ и „Там далеч (Tamo daleko) … Там далече ти остави твоята родна земя и тук от тази земя ти направи свое огнище, пося своето семе, пожъна своята реколта, намери своя мир“.

В един момент ни стана неудобно да нарушаваме покоя и да се натрапваме в интимния свят на обитателите на гробището и се оттеглихме. Отново поехме по централната улица и се впуснахме в търсене на подаръци и сувенири. Макар да беше събота и време за пазар, много от магазините бяха затворени или тепърва отваряха врати след не съвсем кратка обедна почивка. Вече минаваше 4 часа. Дали защото вече беше отминал силният сезон, трудно се намираха типично туристически магазини, но това не ни обезсърчи и продължихме да търсим. В крайна сметка усилията ни бяха възнаградени. Влязохме и в един супермаркет, където след много чудене и маене дали няма да гръмне в багажа ми, купих за баща ми кенче от местната бира Austral, която спътниците ми похвалиха горещо, както и ликьор от Калафате, който се оказа много приятен на вкус, но и доста силен. И разбира се, задължителният манхар или дулсе де лече. За щастие нямаше произшествия с транспортирането им.

Накрая останахме с Таня и Габи и заедно се отправихме към крайбрежната алея, за да изпратим последните слънчеви лъчи за деня. Тук всички пътища водят към Магелановия проток. Междувременно в небето се беше разстлала истинска феерия от розови и лилави багри, а стотици императорски корморани, които със своите бели и черни краски наподобяваха пингвини, се бяха скупчили по рушащите се подпори на стар кей, който навлизаше навътре във водата.

Крайбрежната алея удивяваше и с върволицата от стари сгради, повечето изоставени, чиито фасади се бяха превърнали в платна за изумителни шедьоври на уличното изобразително изкуство. Застъпени бяха темите за морето и корабоплаването, за вятъра в косите, феминизма и правата на жените. Дори Пикачу с неговата вечна усмивка беше там.

Слънцето залезе и започна да се смрачава. Вятърът и дъждовните капки ни подканиха да се отправяме към хостела. По път, на централния площад, ни спря мъж в инвалидна количка и в добро настроение, който ни запита откъде сме и дори ни подари стари броеве на списания за Патагония. Оказа се, че преди много години е бил в Румъния.

След вечеря започна последната неравна битка с багажа и внимателното опаковане на подаръци. Когато легнах, изведнъж ми хрумна, че не съм си изпратила картичка от Чили. Вече бях пуснала една от Аржентина, от Ушуая. Сетих се, че в последния магазин, по път към крайбрежната алея, имаше пощенска кутия и реших, че една кратка, последна разходка в Пунта Аренас на следващата сутрин ще ми дойде добре. Исках да се прибера вкъщи, но в същото време ме обземаше тъга заради предстоящото сбогуване с Патагония и с този град, който някак ме бе омагьосал.

29/04/2018 – Началото на края на пътуването

Ето че пътуването отиваше към своя край и този ден беляза началото на дългото завръщане към дома. В ранния следобед предстоеше полетът от Пунта Аренас до Сантяго, като таяхме големи надежди да се открият красиви гледки към Патагонското ледено поле и Фиц Рой.

Тъй като багажите бяха стегнати още предишната вечер, си позволихме да поспим отново до към 8:00-8:30 часа. Отправихме се с устрем към кухнята, но останахме изненадани, когато открихме празните маси. Нямаше и следа от Макарена, управителката, или друг персонал. Това ни учуди дълбоко, защото Макарена беше много организирана и точна. Известно време се шляхме между етажите, докато в един момент тя не паркира пред къщата и с торби с покупки се отправи набързо към кухнята. Макарена беше много чевръста и без каквато и да е помощ за нула време нареди шведската маса. Междувременно разпалено започна да ни разказва, че в този ден в цялата страна, с изключение на най-южния регион, се преминава към зимно часово време (все пак бяхме в Южното полукълбо!). Целта е да се осигурят повече светли часове през деня, тъй като с настъпването на зимата тук денят става много къс. Това стана въпрос за оживени обсъждания помежду ни, но в крайна сметка се оказа, че няма нищо подобно и промяната щеше да настъпи във втората неделя на месец май, в случая на 12-ти. Дали се обърка или просто искаше да отвлече вниманието ни от факта, че закъсня така и не разбрахме. Но ако е второто, със сигурност успя.

Най-важната ми задача тази сутрин беше да си изпратя картичка, както и сторих. След много чакане и непрекъснати проверки на пощенската кутия най-сетне картичката ме чакаше вкъщи на 11 юли, в деня на мача на Хърватия с Англия от Световното първенство. Казах си, че това е добра поличба за хърватите (предвид дълбоките връзки с Пунта Аренас). И така и беше. Хърватите отидоха на финал, който загубиха, но спечелиха симпатията на хората по света.

Разходих се за последно по притихналите в свежата и студена неделна утрин улици. Сбогувах се с Магелан и отново изкачих стъпалата към наблюдателната площадка, за да се насладя на ансамбъла от цветни сгради, който представляваше градът, и на протока. Този път небето не беше никак драматично, но пък се беше начумерило и всеки момент можеше да се разплаче. Патагонският вятър отново беше решил да напомни за себе си. В същото време слънцето огряваше града и правеше цветовете още по-наситени. Не ми се тръгваше. Горе срещнах Габи, която също се любуваше на пейзажа.

Върнахме се заедно в хостела, свалихме багажа, а съвсем скоро пристигнаха и такситата, които ни отведоха на летището. С Таня поискахме места до прозореца, задължително F, за да имаме гледка към Патагония, а не към океана. Дадоха ни само едно, но то пък се оказа перфектно. И най-важното имаше прозорец, а не като на презокеанския полет на идване, когато уж бях до прозореца, но такъв нямаше. Преди да се насочим към изхода се снимахме и пред гишето за регистриране на Antarctic Airways, след като най-сетне бях успяла да проумея, че друга Антарктида няма и наистина става дума за Белия континент.

Докато на идване Патагония беше скрита от плътно, пухено одеяло, осеяно тук-там с дупчици, през които се виждаха ледници и върхове, то днес времето беше далеч по-благоприятно. Настроението в самолета се повиши осезаемо, когато прелетяхме над Торес дел Пайне и измежду разкъсаните облаци се показаха Рогата и част от Френската долина. Не след дълго небето се изчисти изцяло и внимателно се взирахме надолу, защото вече бяхме сигурни, че този път Фиц Рой и Серо Торе ни бяха в кърпа вързани. Очакванията ни се оправдаха и съвсем скоро тези емблематични върхове се показаха – красавци с горди осанки, издигащи се насред Патагонското ледено поле. В един момент голяма част от пътниците се бяха събрали в дясната част на самолета. Имах чувството, че малко му трябваше, за да се килне на една страна. Пилотът с известно закъснение също се включи и потвърди това, което вече виждахме и знаехме. В крайна сметка каквото не видяхме на земята, ни го откриха небесата. Награда за вярата и упорството, което проявихме в разразилата се зима в национален парк Ледниците.

Пред погледите ни се откри и третият по големина ледник в Южна Америка – Упсала, като видяхме и точката на вливането му в Аржентинското езеро. На север бялата пустош отстъпи място на зелени гори и планини, сред които на места се издигнаха съвършените конуси на вулкани със снежни шапки. От Сашо разбрахме, че единият от тях е Осорно, който често е сравняван с Фиджи в Япония заради своята форма. Малко преди да кацнем в Сантяго пред нас се показа и снагата на Аконкагуа – най-високият връх в Южна Америка, както и в Южното и в Западното полукълбо, със своите 6960,8 метра.

С таксита се отправихме към хотела, който този път беше по-встрани от центъра, на около 40-50 минути пеша, а освен това не беше небостъргач, а кокетна къща в червени тонове. Отново бяхме съквартирантки с Таня и Габи, като този път ни настаниха в мезонет с всички удобства на цивилизацията. Чак съжалихме, че ще останем само една нощ. Къщата беше обградена от растителност, която създаваше усещане за уединение, и човек трудно можеше да повярва, че се намира в няколкомилионен град.

Тъй като наближаваше 18 часа, без да губим време се отправихме към хълма Санта Лусия в сърцето на столицата, където очаквахме да се насладим на последен залез на чилийска земя. Със своите 629 метра височина хълмът предлага една от емблематичните гледки към града. Докато в днешно време хълмът е заобиколен от високи сгради, то в миналото той е заемал стратегическа позиция и е служил като наблюдателен пункт над цялата околност. Причина, поради която испанският завоевател Педро де Валвидия основава град Сантяго де Нуева Екстрамадура на 12.02.1541 именно тук. Той дава съвременното име на хълма, след като преминава река Мапочо, която се намира съвсем наблизо, в деня на Света Лусия – 13.12.1540 година.

Булевардът, минаващ в близост до хотела, ни отведе до хълма, точно когато небето започваше да се обагря с цветовете на залеза. След известни трудности с пресичането поради липсата на светофари и нарушаване на правилата за движение, се озовахме пред централния вход. Днес хълмът представлява парк с красива архитектура, тераси, арки, статуи и фонтани. Това, което обаче не знаехме е, че паркът има работно време. Тъкмо се отправихме към стъпалата, които щяха да ни отведат към най-високата точка, когато служител започна да маха с ръце и да вика „Паркът затваря“. Не бяхме единствените изненадани, дори и местните останаха в почуда от случващото се. Да изгониш посетителите точно преди залеза. Капка романтизъм и съобразителност нямат тези хора. На излизане направихме някоя и друга снимка на градския пейзаж на фона на червено-оранжевото небе.

Поехме в лабиринта от улички между сградите в търсене на храна. По пътя минахме през малък парк, който беше изпълнен с хора, и с учудване доловихме мирис на трева. Изключително странна гледка за страна, в която в забранено да се пие алкохол на публични места и има засилено присъствие на карабинерос.

Навлязохме сред високи и лъскави бизнес сгради, сред които човек се чувства малък и смазан. Общо взето след простора и спокойствието на Патагония завръщането в цивилизацията беше някак странно. Не след дълго попаднахме в търговски център, помещаващ се в небостъргач. За разлика от нашите молове, този се простираше не на ширина, а на височина. Ние стигнахме едва до петия етаж и така и не разбрахме колко още има над нас. Насочихме се към щанда на Pizza Hut, където при поръчка трябваше да си кажем имената, с което сериозно затруднихме служителите и предизвикахме смутените им усмивки. Все пак без храна не останахме и доволно си изядохме пиците.

За десерт си купихме и по един сладолед – популярно средство за разхлаждане в чилийската столица. Изборът ни беше сериозно затруднен заради разнообразието от вкусове, които се предлагаха. Витрината беше изпълнена със строени в прави редици сладоледи на клечка, с формата на шоколадови блокчета и всякакви цветове. Аз се спрях на кокос с дулсе де лече и останах много доволна. Момичето на щанда ни гледаше с особено любопитство, слушайки чуждоземната реч. Разказах ?, че сме от България (не мисля, че беше чувала за нашата държава), както и за пътешествията ни из Патагония. Тя определено остана впечатлена и с въздишка сподели, че тя си стои само в Сантяго. Сбогувахме се с нея и се отправихме по обратния път към хотела. Спомням си, че ни проследи с поглед и ни изпрати с тъга в очите. Сякаш внесохме лъч светлина в прозаичното ? ежедневие, за да изчезнем завинаги.

Въпреки че ми се искаше да остана още малко в Чили, вътрешно усещах, че пътуването и събраните впечатления са ми достатъчни. Имах чувството, че съм изпаднала в някакво вцепенение. Всички дни сякаш се сливаха в един безкрай и не помнех детайлите. Бях получила толкова много информация, че мозъкът ми беше блокирал. Щяха да са ми нужни не дни, а седмици, ако не и месеци, за да смеля всички преживявания и да осъзная действително какво се беше случило. Споделих тези свои размисли и с останалите, които явно също имаха подобни усещания.

Вече беше тъмно и студено, а движението и на хора, и на коли по улиците беше намаляло. По път спряхме в малко семейно магазинче, откъдето си купих страхотно авокадо, което изядох на закуска. Преди да се разотидем по стаите се събрахме в миниатюрната всекидневна на нашия мезонет на последна раздумка преди тръгване. Преди лягане се сбогувахме с Габи, която рано на следващата сутрин се отправяше към Великденския остров. Катя, която още предишния ден беше дошла в Сантяго и на следващата сутрин заминаваше за Пунта Кана, дойде да ни види за кратко (тъй като се беше настанила в хотел до летището) и ни препоръча да се разходим до Италианския квартал в непосредствена близост до хотела. С Таня се уговорихме да отскочим до него преди да тръгнем към летището.

30/04/2018 – Hasta la vista Chile (Чили, до следващия път)

Когато се събудихме, Габи вече беше тръгнала за летището. С Таня се спретнахме набързо, закусихме и се насочихме към Италианския квартал, който беше буквално на две преки от хотела ни. Беше понеделник и градът вече беше във вихъра на новата седмица. Движението по улиците беше оживено, а спирките бяха изпълнени с хора, чакащи градския транспорт, за да ги отведе до работните им места. Предишния ден Катя беше изключително впечатлена от атмосферата на Италианския квартал в неделния ден с неговите арт магазинчета, малки ресторантчета и кафенета и улични сергии с ръчно изработени стоки. В понеделник сутрин светът тепърва се събуждаше, а заведенията и магазинчетата все още бяха затворени. Цветните сгради, шедьоврите по стените, тук-там някой стар автомобил и растителността загатваха за духа и творческата атмосфера на квартала, един малък оазис в този забързан и шумен многомилионен град.

Когато се върнахме в хотела, такситата вече ни очакваха, въпреки че имаше още половин час до уговореното време за тръгване (10 часа). Това е още нещо, което ми направи впечатление по време на пътуването. Като цяло такситата идваха много по-рано от уречения час, време, през което те могат да направят някой и друг курс и да изкарат някой лев, т.е. песо. Но тук явно е така. Няма място за бързане.

Въпреки че беше понеделник, трафикът беше неочаквано спокоен и бързо пристигнахме на летището. Използвах времето до полета, за да се разхождам, тъй като предстояха доста часове в седнало положение. Красиво аранжираните магазини на летището представяха всичко най-типично от Чили и примамваха пътниците.

В последните мигове на чилийска земя си пожелах да се върна скоро. Вече в небето се насладихме на панорамна обиколка над Андите, които се виждаха кристално ясно и изглеждаха като надиплено море. Прелетяхме и покрай Аконкагуа. Андите отстъпиха място на по-равнинен и зелен пейзаж, а той на свой ред на Атлантика, докато нощта не скри всичко от погледа ни.

1/05/2018 – На родна земя

Малко след седем часа сутринта кацнахме в Париж, като преди това прелетяхме над остров Мадейра, откри се гледка към Порто, който представляваше море от светлини в тъмнината, а за финал видяхме Версай с неговите градини с изящни форми. Петчасовият престой на летище „Шарл дьо Гол“ за мен мина като в мъгла, тъй като не бях мигнала по време на презокеанския полет. Май така беше и с голяма част от групата. Настанихме се в близост до изхода за полета до София и бяхме буквално повалени от съня – кой на неудобните столове, кой на земята.

С наближаване към София вълнението от предстоящата среща със семейството се засилваше, а при кацането видях и нашия блок. Още малко и щях да съм си у дома. Очакваше ме цяла делегация, а вкъщи ме посрещнаха и два мокри носа, които бяха сериозно изненадани и се чудеха как ли съм се озовала там.

Всъщност едно от най-хубавите неща на всяко пътуване е завръщането у дома. Както е казал Габриел Гарсия Маркес в една своя поема „Да пътуваш е да се върнеш.“

За финал

Казват, че Патагония е единствената област на Земята, която не се поддава на описание. Сами се убедихме колко многолика и неповторима е тя. През цялото пътуване Патагония не спря да ни поднася изненади, а когато си мислехме, че вече сме видели всичко, природните стихии сътворяваха нови чудеса пред смаяните ни погледи.

Да, невъзможно е да обхванеш нейната прелест и величие в няколко думи или снимки. Но какво е Патагония за мен?

Необятните степи. Изумителните, извънземни скални зъбери. Изумрудените езера и танцуващият по повърхността им вятър. Омагьосаните гори. Смразяващите с мощта си ледници. Досегът с дивия свят. Грациозността на гуанакото и непохватността на пингвините. Огнените изгреви и залези. Безмилостните природни стихии. Немощта на човека пред мощта на Природата. Разпалващият въображението и мечтите Магеланов проток. Дързостта и авантюризма на откривателите. Носталгия по изгубеното минало. Тежката участ на местните при срещата с „цивилизования“ завоевател. Вятърът в косите. Упорството да продължиш, когато стане трудно. Усещането за свобода. Полетът на духа. Пътят към себе си.

Патагония трябва да се изживее!