Анапурна - човек е по-голям от мечтите си - част 1

"Още преди много години ми беше внушено, че физическите лишения представляват безценно средство за изкупление и понякога се питах дали нашето често отказване от физически удоволствия не облагородява наистина душите ни и не ни прави по-добри."

Кликни на някоя от снимките, за да видиш Галерията

1. Богинята на плодородието

На Земята има стотици хиляди върхове, но 14 от тях привличат с по-особен магнетизъм – това са върховете, надвишаващи 8000 м – най-високите на Земята!
Десетилетия наред хората са премервали сили с тях, много са останали там завинаги и в крайна сметка първата голяма епоха в алпинизма започва със стъпването на човешки крак на първия от 14-те най-високи!
За 14 години ”големците” биват изкачени, но някак алпинистите не се задоволяват с това и обръщат поглед към най-трудните маршрути и по този начин настъпва нова ера в изкачванията на най-високите върхове – по отвесните им стени!
Следват години във височинния алпинизъм, през които към върховете се насочват катерачи през зимата, катерачи без използване на изкуствен кислород, катерачи, изкачващи стените “на един дъх“ и т.н.
За Началото основна заслуга има именно Анапурна – Богинята на плодородието, каквато е етимологията на името му! На 3 юни 1950 г за първи път 8–хиляден връх бива изкачен от човек: Френска национална експедиция, ръководена от Морис Ерцог успява да стъпи на челото на Анапурна /8091 м/ – Морис Ерцог и Луи Лашенал са първите щастливци да го сторят! През 1970г много силна английска експедиция се насочва към Южната стена на Анапурна – една от най-гигантските и страховити в света! Дотогава никой не си е и помислял да стори подобно чудо!
Това са част от фактите, които нахлуваха в съзнанието ни на млади планинари и мечтатели години по-късно и някак неусетно ни караха да се пренасяме мислено в Хималаите, за да се докоснем малко поне до Пионерите! Растяхме с книгите на Таскър, Бордман, Бонингтън, Бонати, Людмил Янков и други. Както всички младежи, замесени със същата мая, ние не съвсем тайничко започнахме да кроим планове “един ден да отидем там“. С Ивайло Иванов / Ивака/ се запознахме на 11 октомври 2000г и в мига на запознанството ни, аз го попитах : “Идваш ли с мен на Пирин утре?“ – и той каза “Да“. Там различният ни нрав ни докара до критични ситуации, но магията на Планината в крайна сметка ни сплоти и започнахме да кроим планове за следващо ходене. И така до ден днешен не сме се променили кой знае колко, животите ни се впуснаха в своите собствени съдби, но взаимното уважение остана и чакахме упорито да осъществим побрадясалата ни (13 годишна) мечта – да отидем да видим Великата Анапурна и Светилището – циркусът на Анапурна, където си обграден от десетина върха, голямата част от които 7 – хилядници, най-вече и Главната Анапурна! В края на лято 2014 се откри реален шанс да заминем и ние не му мислихме много...

2. Южната стена

През 1970 г известният английски алпинист Крис Бонингтън проявява и своите организаторски способности и повежда група от едни от най – добрите британски катерачи към Южната стена на Анапурна – 3500 м чудо на Природата, опиращо в ледника “Южна Анапурна“. Имена като Ник Есткърт, Мартин Бойсън, Дон Уилънс, Дъгъл Хейстън, Йън Клъф, Мик Бърк, Том Фрост дават основание за големи надежди на определената като невъзможна Южна стена. Те се запътват към “най – върховното предизвикателство на живота си“, сплотени и надмогнали всякакви лични интереси и пориви в името на общата победа! Всичко, което знаят за Стената, е информация от няколко диапозитива и разкази на 1 – 2 ма, ходили там. Втората половина на март 1970 г, групата вече е в Непал след дълги перипетии с багажа и екипировката, пътували от Англия до Индия с кораб. Крис си спомня: “Самолетът от Делхи с Дъгъл, Мик, Мартин и Ник на борда, кацна 5 минути след този на Том от Калкута. Четиримата приличаха повече на поп състав, отколкото на алпинисти – дългокоси, с модни дрехи.“ :)

3. Сесил

На 2-ри ноември 2014 г бяхме любезно обслужени на летище София и се оказахме в самолета за Катар, който предшестваше другият за Катманду. В самолета поръчахме уиски и започнаха наздравиците, тъй като след броени часове предстоеше рождения ми ден. Първата ни среща с непалците беше още на терминала в Доха /Катар/, където на самолета се занареждаха нисичките и добродушни човеци от най-високата страна! :)
Приземихме се по тъмно в Катманду и започна голямата дивотия – дългата опашка за визата, двучасовото чакане да ни излезе основния багаж и търсенето на такси и хотела в тази странна и непозната ситуация! Но както обикновено, всичко си идва на мястото и нещата по тези далечни земи сами те откриват. След като си взехме багажа и излязохме навън, там започнаха да ни атакуват десетки таксиджии, които искаха да ни вземат десетина долара, за да ни метнат до центъра. В този момент един странник със славянски черти явно ни чу да си говорим и той ни заговори на български! Оказа се Митко, който очакваше едно крило за парапланер, което му носеха други трима българи, които пътуваха с нашия полет и се бяха насочили към Евересткия трек. Митко реши, че ние му носим крилото, тъй като не познаваше визуално другите мъже. Той на драго сърце започна да ни помага – каза ни как да си вземем непалска карта за телефон, с която да се чуваме и да държим връзка, тъй като ние отивахме в Похара, а той живее там, но му обяснихме, че те все още си чакат багажа. Тъй като нямахме рупии (местната валута), той ни даде на добра воля, за да успеем да стартираме и да не обменяме на летището, където курса не е изгоден. Също така ни посочи как и откъде да си хванем такси на поне 2 пъти по-ниски цени! Разменихме си номерата и изчезна да си търси крилото. И така стигнахме до Сесил – едно момче, което се нави да ни вози общо за 5 долара до хотела ни. Сесил бе добряк и предан на това да ни обслужи докрай – типичен непалец! Седнах отзад и след като той вкара едва-едва едната раница в багажника, така силно затръшна багажника, че аз истински се уплаших! Как не се разпадна тая таратайка, не разбрах... Ивака беше принтирал някаква карта на Катманду и седна до него, за да търсят хотела, а аз се заех със снимките. Започна да затрупва момчето с хиляди въпроси, а то хем се опитваше да не катастрофира по опасните непалски улици, хем отговаряше. Кулминацията на нашето возене настъпи, когато забелязахме крави да се разхождат по улиците и Ивака, с несъвършения си английски, започна да разпитва момчето за отношението на непалците към кравите и дали те са свещени животни! След като го попита „You kill cows in the name of God?”, Сесил тотално даде накъсо и меко казано не знаеше какво се опитват да му кажат / не съм сигурен дали и не почна да се плаши от нас/. А аз през това време се превивах от смях отзад ... Намерихме хотела, който Ивака беше запазил по интернет! Снимахме се за сбогом със Сесил и коравата количка и така се пренесохме в следващото приключение – Ромес, момчето от хотела. Само миг след като го поздравихме, високичкият около 1,50см младеж, се обърна към нас – “Bulgarians”!!! :) Настани ни, показа ни как се ползва банята, даде ни wi-fi паролата и ни остави да се порадваме на близки и приятели. А аз имах десетки красиви и нестандартни поздрави за празника и след душа, който си взех, потънах в щастливо унасяне пред телефона – толкова много хора бяха с мен в Непал и ме мислиха и подкрепяха!!! Благодаря Ви още веднъж!

Вторият ни ден в Непал (и първи цял) премина в административно – подготвителни действия: закупихме някои неща от екипировката, които не искахме да носим от България, знаейки, че тук е доста по-евтина. Следобед се насочихме към Центъра за обслужване на туристите, от където си изкарахме нужните разрешителни за трека – по 20 долара за разрешителното и регистрационната форма (т.н. ТИМС), с която властите имат информация какъв трек възнамеряваш да правиш, от коя до коя дата, за да имат представа долу-горе къде си в някакъв определен ден (в случай на нужда или проблем)! Привечер си закупихме и билетите за Похара, нашата изходна точка за Хималаите и приключенската столица на Непал! :)

На 22 март целият керван (алпинисти, участници, шерпи, храна и екипировка, снимачна техника) се отправя от Похара към долината на Моди Кола и Светилището на Анапурна! Нагоре по селат а англичаните се натъкват на интересни събития – Непал е твърде бедна страна и повечето селяни преживяват от своето затворено натурално стопанство. Стоково-паричните отношения за застъпени нищожно, защото начините за печелене и харчене на пари са крайно ограничени. Често участниците в експедицията биват затруднени в желанието си да си купят пилета, яйца или картофи (при това на каквато и да е цена) – хората имат колкото за себе си, а книжните пари са им били безполезни, след като там в планината няма какво да си купят с тях! На 4-тия ден от подходът им към Светилището и Стената, се установяват на нощувка в Чомронг – голямо село с прекрасна гледка към хималайските гиганти, където и ние щяхме да спим малко по-късно! :)

4. Мачапучре

Инфраструктурата в Непал е интересно явление. Не че я няма, но да се придвижиш с автобус от Катманду до Похара (два от най-големите градове) си е истинско приключение – 200км за 8 часа! Нерядко има закъсали или просто спрели на пътя автобуси, които създават проблеми със заобикалянето им, особено ако отстрани имаш няколкостотин метрова пропаст към речното корито. Другото, което неизменно прави впечатление в Непал, е непрекъснатото бибиткане, та чак може да те побърка. За щяло и нещяло се бибитка, не просто при изпреварване. Добре че имах известна „подготовка“ от Перу, че щеше да ми е много крещящо ново. Похара ни посрещна с топъл, пороен дъжд, все едно бе май месец! Това бе и единственият дъжд, който видяхме в Непал – бяхме благословени с времето! Намерихме се с Митака, ядохме ”Момо” – местна гозба, представляваща тестено изделие, запечено с кайма в него, но пикантно. Настанихме се на хотелче и вечерта беше отредена за турски ресторант, където ядохме дюнери и пихме бира (Ивака повтори ”момо-то”, но там явно не го правеха хубаво и това му се отрази на нощния сън). Сутринта в хотелчето се оказа паметна за мен – със ставането се затичах към тераската с надеждата да видя най-накрая нещо от Хималаите. И каквото исках да видя, го получих – Мачапучаре /7000м/ стърчеше самотно и сурово впиваше иглата си в небето над ниските сутрешни мъгли! Моят първи 7-хилядник, след като най-високият връх, който бях виждал досега, бе големият Уаскаран /6768м/, най-високият на Перу. За Мачапучаре бях чел много още като малък, той е свещен връх, забранен за изкачване, за да се запази неговата неопетненост от човешкото докосване! Прилича на рибена опашка, откъдето идва и името му – ”Мача” – риба и ”Пучаре” (правилното непалско произношение: Пучре) – опашка. Но когато го видиш, направо онемяваш. Приготвихме се и тръгнахме да си хващаме някакъв превоз за стартовата точка – Phedi. Ивака спря и уговори едно такси, което ни хвърли до Педи за по 300 рупии на човек (около $3). По пътя, Мачапучре все повече завземаше долините и съзнанието ни, идеалният му вид ни респектираше и главозамайваше и ние някак започнахме да допускаме до съзнанието си, че ще си имаме работа с нечовешки размери. Зад него, вдясно, се подаваше Анапурна II /7940м/, който е близо километър по-висок от Рибята опашка, но е встрани и отзад и не е толкова брутален. От Педи се стартира с много стълби и то – стръмни! 300 метра, за да ти спре дъха от баир и горе излизаш на ”тераите” на местните селяни. Тераите са обработваемите им земи по склона на планината, които те прилежно заравняват и старателно обработват. Толкова красиви изглеждат отстрани, че понякога забравяш за огромните бели върхове и ти се иска да постоиш на ниското и да се взираш с часове към тези ”огърлици“ на Хималаите! След като се изкачихме до първото село Дампус, се оказа, че слънцето е напекло жестоко и ние започнахме да се наливаме с вода. Решихме да се понапънем още малко в жегата и да стигнем следващото село – Потана. Дампус се оказа голямо и будно село. Има си училище, много деца и настроение. Момчета и момичета ритат футбол, срещнахме и един тийнейджър, който беше доста интелигентен – за разлика от повечето непалци (а и европейци), и като чу за България веднага каза, че София е нашата столица! Дни по–късно пък ни асоциираха с Бербатов. Стигнахме Потана около 3:30ч следобед и се настанихме в местна къща за гости, първата ни нощувка в Хималаите! Нашият първи ”хазяин“ беше истински темерут, освен, че не говореше, той не изразяваше привидно никакви емоции. За разлика от японеца, който спа през една стая от нашата, изумен и нахилен от бройката варени картофи, които Ивака получи за вечеря – сигурно 15 !!! Самите нощувки са безобразно евтини (1-2 лева), като в стаята има легло с чист чаршаф и възглавница. Хубаво е човек да си носи спален чувал, ние бяхме подготвени. Прието е да се консумира храна в къщата, където си отседнал. Има си нещо като стая за хранене, дават ти меню, което е наситено с разнообразни ястия и набързо ти наготвят каквото си избереш! Много е вкусно, стига да не е много люто, за което просто трябва да ги предупредиш. От консумацията на храна на туристите местните си докарват в пъти повече, отколкото с нощувката. От масичката, на която бяхме седнали, се виждаха на длан: Южна Анапурна /7219м/, Хиунчули /6441м/, Мачапучре /7000м/ и Анапурна II /7940м/. Бяхме на 1890 м, наоколо пейзажът беше някак Родопски, а отсреща белите грамади не бяха облаци! Хималаите започваха да навлизат в нас и да ни опитомяват.

Преди заминаването за Анапурна, Бонингтън се сблъсква с доста песимистични прогнози на големи фигури в сферата на алпинизма. Повечето предупреждения са свързани с лавините по стената и големите технически трудности над 7000м. Самият Джо Браун (първопокорителя на Кангчендзьонга - третият най-висок връх в света), не се изказва оптимистично за шансовете на британците – “ Прашните лавини в средната част ще ви видят сметката“. Но Бонингтън вярва, че ще успеят. Пратил е напред Дон Уилънс за да стигне по-рано в Светилището и огледа стената. Малко преди срещата им, Крис е притеснен от “присъдата“ на Дон относно това, което ги очаква.

• Поотслабнал си, гледам. Как мина?
• Горе-долу.
• Видя ли стената?
• Ъхъ.
• Е, и?
• Бая е отвесна. Ама като я погледах няколко часа, като че полегна малко. Ще бъде голям зор, но според мен може да стане!
• Скалният пояс как е ?
• Отвесен е, ама е значително по-рошав, отколкото предполагах. Сигурен съм, че с големия жлеб в центъра няма да се оправим, но вляво вероятно ще успеем да се промъкнем.

Крис продължава нагоре и забързва крачка , за да се увери, че думите на Дон крият в себе си известен оптимизъм. Виждайки макар и само най–горната част на стената, той също се обнадеждава, че Скалният пояс не е толкова гладък!

5. Калю Гурунг

Потана ни изпрати с феноменални гледки, ние бяхме добре поспали и се втурнахме към нови приключения. Последва рододендронова гора, която щеше да е постоянен наш спътник през тези 15 дни – зашеметеваща красота. От време на време през дърветата се появяваше Мачапучре, който съвсем ненатрапчиво ни подчиняваше. Стигнахме селцето Питам Деурали, от което се откри секваща дъха гледка към връх Южна Анапурна, който властваше над долините със своите 7219 метра. При всяка лоджия /къща за гости/, край която минавахме, стопаните ни канеха да спрем за чай с любезното „Tea, Sir”! Разбира се, ние в началото не се и замисляхме да спираме, но няколко дни по-късно възприехме идеята да постоплим гърлото, може би и поради леката настинка, която ни застигна. След Питам Деурали се започна едно спускане, та с леки изключения се проточи през целия ден. От 2100м трябваше да слезем почти 800м денивелация до следващата нощувка. Селцето Толка се оказа също голямо и пръснато край коларския път и разхвърляно из тераите. В повечето села имаше поставена прозрачна кутия насред пътя, в която можеше да дарим средства за училищата, като след като оставиш някоя рупия, ти дават книга да се подпишеш. Едно училище в Толка получи нашето внимание. А децата продължаваха да ни облагородяват и радват, толкова щастливи и мръснички бяха. :) Постоянно ритаха топка, дори и в строгата си ученическа униформа. Следващото село Ландрук бе поредното с китни градинки, отрудени и усмихнати хора, за които беше чест да се поклонят и изрекат свещеният поздрав ‚Намасте‘. Последва нова приказна гора, наподобяваща джунгла. Заизскачаха вълшебни водопади и ние сякаш навлизахме в един очарователен свят, чийто господар скоро щеше да ни омагьоса!

Отбелязаното на картата населено място Хималпани се оказа една лоджия (къща за гости). Вече беше настъпил момента да приключим с прехода за деня, а и си бяхме набелязали да ходим дотук. Подминахме поредния водопад и 50м след него се спряхме и попитахме за свободни места. Един странен, но с типичен непалски вид, господин с налудничав поглед в очите веднага скокна и се отзова положително. Представи се с името Калю, Калю Гурунг (Гурунгите са местно племе по тези региони). Това беше най-ниската ни нощувка в Хималаите (1340м), почти се изравнихме с Моди кола, реката извираща от ледника Анапурна. Другите гости на това уютно местенце бяха един самотник, който срещнахме по-нагоре още 1-2 пъти, както и една френска компания (4ма) с водач и носач. Че не го слушаше главата нашият домакин, то беше видно само като го погледнеш в очите, но не закъсня и първата реална случка. Ивака се отърва от тежкото бреме на гърба си, въздъхна, направи няколко снимки и попита Калю къде може да се изкъпе. Последният се извърна и посочи близкият водопад!!! :) Търкаляйки се от смях, вече бяхме убедени, че си имаме работа със страхотен чудак и майтапчия. Ивака му отвърна, че иска да му покаже как точно да се изкъпе на водопада, но той се измъкна с логичното оправдание, че има отговорности в домакинството. И всъщност не лъжеше – макар, че жена му въртеше кухненските дела с малкия си пръст, той беше неотлъчно до нея, отговаряше и по събирането на домашните животни, доенето на козичките, набавянето на дърва, сервирането и отсервирането на гостите и, разбира се, най-важното – развеселяването им! Беше наследил „имението“ от покойния си вече баща и го беше превърнал в истински оазис за непретенциозни туристи. Живееха там с майка си и жена си, а трите им деца (на 25, 23 и 21г) се учеха и работеха в Похара. Беше човек, здраво стъпил на земята и с него можеше спокойно да се чувстваш като у дома си. Аз също не бях пощаден от шегите му – като поръчвахме вечерята, нещо се бях замотал и му казах, че ми трябват още 2 минути, за да си избера и той извади тефтера, на който си записва поръчките и в горния десен ъгъл записа цифрата 2 и я обгради, казвайки сериозно: “ ОК, two minutes, no more!!!” – и изведнъж се разхили с неговия супер заразителен смях, а аз останах просто безмълвен с широка усмивка на лице. В същото време Калю е изключително рационален и си личи, че е човек на място. Независимо от шегите, той се отнасяше с нас като с много специални хора и показваше типичното уважение, което непалците имаха към туристите! Вечерта изкарахме в увлекателни разкази с Калю, френската група и техния водач Дан, който също се оказа страшен пич. Дан е мургавичък, но строен, доста симпатичен и много интелигентно изглеждащ непалец. Около 2–3 години е по-малък от мен. Минал е по пътя на йерархията от носач до водач. От самото му поведение лъха сериозност и респект. Разбира се, и той се шегува, но и отговаря точно на зададените въпроси. Не се отпуска много на излишни приказки, но това, което казва, е ценно. Даде ни важни съвети за предстоящият ни маршрут нагоре! Дан е сертифициран планински водач, точно като мен, но сподели, че техният курс продължава 2 години и е доста подобен на нашия. Нашият курс в България е едногодишен, аз му поясних, че е по – кратък, тъй като нашите планини са малко по–ниски! :) В менюто видяхме термин “ attached bathroom“ и доста се чудихме и гадахме що за дивотия е това, докато Калю не ни светна – двойна стая със собствена баня! Почерпи ни и с чашка местна ракия. Имахме прекалено много общи теми за разговаряне с нашите нови приятели и вече тотално скъсахме с цивилизацията – Светилището ни очакваше, а на нас не ни се тръгваше от Хималпани!

Подир разговора за първите реални впечатления от Южната стена на Анапурна, Крис предоставя възможност на Дон да сподели своята история за Снежният човек. Както Бонингтън сам споделя „Трудно ми беше да повярвам, че хладнокръвният, самоуверен и безкрайно трезвомислещ Дон Уилънс може да бъде обезпокоен от такива фантасмагории.“ Ето го и разказа на Дон:
„Трябва да е било към 5ч следобед, когато достигнахме мястото на базовия лагер за Мачапучаре в устието на циркуса. Тъкмо сваляхме раниците и изведнъж откъм хребета зад нас се разнесе някакъв шум. Пемба Таркей погледна натам и рече просто: „Йети идва“.
Извърнах се рязко, точно навреме, за да видя една тъмна фигура, която преваляше билото отсреща. Щом изчезна, две черни гарги се вдигнаха във въздуха и звуците, дето чухме, бяха сигурно техния грак. Да, но онази твар беше друга. Във всеки случай нещо по-едро от птица, макар че, не бях много сигурен, понеже вече се смрачаваше. Доста ме озадачи начина, по който Пемба спомена „Йети“. Каза го, като че става дума за най-естественото нещо на света и аз заподозрях, че ако Йети изобщо съществува, положително се навърта по тия места. Не продължих да държа под око билото и допуснах грешка, защото бързахме да опънем палатките преди мръкване. Само подметнах на Пемба, че според мен там горе се разхождаше нещо по-едро от семейство гарги, после съвсем забравих за случилото се.
На сутринта двамата с Майк тръгнахме а търсим подходящ терен за временен базов лагер, а шерпите останаха в бивака. Отначало се заизкачвахме по морената с намерение да вървим по гребена й, но той излезе много „слез-качи се“, та се върнахме пак в ниското между морената и отсрещния склон, дето беше по-равно и по-лесно. Там пък попаднахме на прясно паднала лавина, но опасност от ново свличане нямаше. Може би бяхме вървели 10-тина минути, когато замръзнах на мястото си. От лявата страна на склона надолу към долчинката се спускаха ясно очертани дири. Моментално ми прощракна, че именно тук незнайното същество превали билото снощи. Снегът беше много мек и затова следите бяха дълбоки, също като нашите. Както и да е, щракнах им една снимка и извиках Майк да ги види. При всяка стъпка се забелязваха по няколко тънки резки, оставени като от нокти. Майк отсъди: „О, това е само някой мечок“.
Ала на мен хич не ми се виждаше да е мечок. Засега не се опитвах да си дам сметка, защо мисля така, само внимателно разглеждах дирите и всичките им особености. Беше невъзможно да се намери напълно отчетлива стъпка, понеже снегът се беше слегнал в дупките, дълбоки най-малко трийсетина см всяка. На дължина бяха колкото стъпките на дребен човек, да речем с обувки 40-ти номер. После продължихме още малко нагоре, ала се спусна мъгла, забули стената и ние предпочетохме да се върнем веднага в лагера при шерпите. От там с бинокъл обследвах следите и прецених, че започват от около 4000м и изчезват зад билото на височина 4600м. По план Майк трябваше да слезе в Похара, за да се присъедини към основната група с багажа, и същата вечер потегли към пещерата Хинко, дето бяхме оставили двама кули да ни чакат. Подир заминаването на Майк през нощта взех да размишлявам надълго и нашироко за ония следи. Хрумна ми, че съществото, каквото ще да е, може все още да обикаля тъдява и тутакси промуших глава през входа на палатката. Всичко наоколо беше обляно в лунна светлина, а самата луна грееше точно срещу склона, дето бяха следите. Човек би могъл да чете книга, ако иска – толкова беше светло. По склона имаше дребни бабуни, изобщо приличаше на лек ски-терен и аз се помъчих да запомня разположението на всички тъмни петна по него, които евентуално биха могли да бъдат скали или растения. Обаче, ако някое от тях се помръдне, нямаше да има никакво съмнение, че е живо същество. А навън бе невероятен студ. Хем се бях напъхал в 2 спални чувала и пак зъзнех. Напук на всичко продължавах да дебна и по едно време погледът ми се прикова в едно от набелязаните петна – като че мърдаше. Не бях абсолютно сигурен, та затова още по-напрегнато се завзирах нататък и тогава, ей Богу, петното се задвижи, и то доста бързо. В палатката имаше един монокуляр и аз тозчас го фокусирах върху мрачната сянка. Сега вече ясно различавах крайниците на тялото, което се придвижваше с подскоци. Съществото се отправи право нагоре към група дървета и от движенията му личеше, че ще да е животно със завидна сила, което ходи или по-скоро подскача на 4 крака. Изчезна в сянката на едно голо дърво – горе беше още зима – сетне пак се появи, запъти се към друга група дървета и така, без да спира. За жалост попадна в леко засенчена част на склона, точно в подножието на малко възвишение като дюна, та не можех да го наблюдавам съвсем хубаво. Обаче, щом стигна последните дървета, луната го огря. Създаваше впечатление, че търси храна, ала после като че ли се отказа и пое диагонално надолу към едни зъбати скали. На лунна светлина най-после успях да добия представа за тайнственото същество. Подскачаше много бързо на 4-те си крака, явно упътено към прикритието на зъберите. Помислих си – това животно е маймуна или нещо подобно на маймуна. После се скри зад скалите и разбрах, че 2-ри път няма да го видя, независимо що за твар е. Още с идването ни в базовия лагер на Мачапучаре долових, че наоколо витае някаква особена тайнственост, но сега усетих как отлита. На другия ден тръгнах нагоре да търся място за базовия ни лагер и взех двамата шерпи със себе си. Любопитствах каква ще бъде реакцията им като видят вчерашните следи. Дирята бе толкова очебийна, че да се подмине мълком бе абсурд, но и двамата я отминаха без да отклонят поглед дори, сякаш не съществуваше. Вече им бях казал, че съм видял „Йети“, без да знам какво се крие под това име, обаче те се престориха, че не ме разбират и не обърнаха никакво внимание на думите ми. Убеден съм, че те вярват в реалното съществуване на „Йети“ и го смятат за особен вид свещено животно, което е по-добре да се остави на спокойствие – ако не го закачаш и то няма да те закача. Да си кажа право, съгласен съм с шерпите. Щом не е мечка, а е от ония митични създания, още повече щом преживява цял живот на такъв зверски студ, наистина заслужава да бъде оставено на спокойствие.
На връщане от огледа на стената имах нова възможност да доразгадая отношението на шерпите към „Йети“. Двамата слизаха пред мен и се пързаляха по снега с найлонови торби – това е едно от любимите им забавления. „Защо не идете отсреща, там склонът е много по-хубав“ – предложих им аз. Но преди да съм довършил изречението си, Канча отсече: „Не е хубаво там, сахиб. Бяхме. Не струва.“ Че не бяха ходили там, не бяха, защото не се виждаха никакви стъпки. Внезапно осъзнах, че именно на онази страна се бе появил „Йети“ и шерпите затова не искаха да идат там.“

Калю ни изпрати с магически еликсир – лимонов сок, който ни даде доста сили по големият баир! Снимахме се за спомен, разменихме визитки с Дан и поехме по пътя си в търсенето на следващото приключение – минералните извори край селцето Джину Данда. До Джину качихме зверски баир, като на старта прекосихме типичен хималайски мост над Моди кола.

Горе, запотени и полуслънчасали, хвърлихме раниците и се спуснахме към басейните, които са точно до коритото на голямата река. Общо 4 на брой, те са истински рай за тялото и душата. Температурата им е около 30 градуса и можеш да се топваш в близката река, за да се изстудяваш и обратно в топлата вода за блажено удоволствие! Поседяхме час-два там, дори местният чичка, който „стопанисваше“ басейните, ни предложи масаж на стойност 4-5 долара! :) Идеята хич не е лоша, но ние отказахме, въпреки че няколко дни по-късно се появи друг чичка, който искаше 12 долара за масаж! Върнахме се нагоре до Джину Данда и нарамихме тежките раници, за да поемем по още по-стръмния баир към Чомронг. По пътя спряхме за обяд – аз загризах салам, а Ивака си направи обедната порция спагети. Носихме си ги от България, нещо което повече не бихме направили! :) По-нагоре срещнахме сравнително младо непалско момче, което беше в инвалидна количка, продаващ с майка си плодове. Пострадал е от лавина на Анапурна и изглеждаше много жален, въпреки че беше все усмихнат. Взехме си по 1 банан (25 цента), за ябълки не ни се даваше, че бяха 4 пъти по-скъпи от бананите!!! Горе в Чомронг вече бяхме поизцедени от баира и решихме, че на следващия ден можем да си дадем почивка. Потърсихме лоджията, която Дан ни препоръча и ги намерихме там (те вървяха пред нас, а и ние бая се забавихме на басейните)! Къщата за гости беше кръстена “Pizza House” и Дан ми каза, че правят най-хубавата пица в региона. Послушах го и не сгреших – за 10 лв се наяждаш като ... българин! А гледката от лоджията беше покъртителна – 2 огромни и дълбоки долини под нас, с почти отвесни склонове, а над тях познатите ни Южна Анапурна, Хиунчули, Анапурна 3 и Мачапучре бяха толкова големи вече, че наистина си дадохме сметка с какво сме се захванали! Вечерта беше готина, но в сравнение с предходната направо си беше една обикновена вечер. Необикновена я направи книгата „Южната стена на Анапурна“ на Бонингтън, която отново четях успоредно с нашето настъпване към Светилището на Анапурна. На няколко пъти се случи да срещна разкази на алпинистите, които са били в Патагония на кулите в Торес Дел Пайне или в Кордилера Бланка в Перу – все места, на които съм бил, та ми стана толкова мило и топло отново да се пренеса в любимата Южна Америка, че изпитах истинско удоволствие от комплексните емоции, които ни завладяват в Хималаите!
С Ивака не водихме някакви светски разговори и такива за смисъла на живота – познавахме се добре и просто обсъждахме това, което ни заобикаля, както и културата и бита на този честен и позитивен народ. Продължихме да четем и всеки, потънал в неговите си мисли и истории, се отнесе и сладко заспа.

В началото на април британците вече започват да изграждат своите първи лагери в Светилището и се натъкват на първите си препятствия. Прокарват път през ледника Анапурна и двойките Уилънс-Хейстън и Бонингтън-Бърк изграждат съответно Лагер 1 (4600м) и Лагер 2 (5100м). Започват да се появяват и проблеми с аклиматизацията у половината алпинисти. Очертава се тежка битка за Леденото ребро под Седлото (6300м). В същото време долу кулите (носачите), които идват с останала част от багажа се вдигат на бунт край пещерата Хинко. Отговорниците на Базовия лагер Келвин Кент и Майк Томпсън се справят със ситуацията и доплащат на кулите, за да изнесат багажа до Светилището. Но там се появява още по-голям проблем – пристигайки, кулите са заварени от снежна виелица, а те са много слабо облечени. Иън Клъф пресъздава ситуацията: „Ако не вземем бързи мерки, някои от тия клетници ще умрат в ръцете ни! Трябва да ги натъпчем с въглехидрати!“ Тутакси англичаните се затичват с пакети захар в ръка и са започват да раздават на носачите кубчета захар. Във всяка от трите големи шатри на Базовия лагер били наблъскани по 50 кули. Междувременно един от шерпите (Пасанг) почерпил носачите с ракши (местна ракия), за да ги сгрее, те се напили и цирка станал пълен. Алпинистите напалват примусите в шатрите, раздават топли напитки и постепенно проблемът се уталожил. Вечерта на редовния радиосеанс в 17ч, Дон и Дъгъл окуражават групата като съобщават за достигането до Лагер III.