Пътешествие Перу 2017 - пътепис на Станислав Георгиев - част 2

18 юни 2017г.

- Слънцето ни е другарче от сутринта вече – няма мъгли, няма облаци. Виждаме и града, в който пристигнахме снощи. Това е друга ракия – поне в центъра, който беше на 10 мин от нашия хотел. Не пропуснахме да го разгледаме – красиви постройки оформят централната му част. Имахме и късмет – тази сутрин хората празнуваха нещо – музика, вдигане на перуанския флаг, официални лица и преминаване на малка полицейска част. Разходихме се добре, събрахме слънце и … нахвърляхме раниците в задната част на автобусчето и на път. Днес трябва да минем границата от 4900 м. Крайната цел е едно малко градче – Чивай. От него на следващия ден ще разглеждаме каньона Колка и ако имаме късмет, ще видим кондорите. 
- Когато тръгвахме към Перу и четях за това, че ще минем през 4900 м се представях един хребет – качваме се и после слизаме. Да, ама не !!! Вярно – качвахме се, но горе попаднахме на едно безкрайно плато – на 4400 метра. Края на пътя не се вижда – огромно плато на над 4000 м – чудо.
- Алекс постоянно ни повтаря – пийте вода, пийте вода, дъвчете кока. Опитах и великите кока листа – помагали – грънци. Може би аз съм нещо повреден или безчувствен. Опитах – ей Богу, опитах… Насилих се и дъвках тази каша няколко пъти – ами нищо не почувствах. Ще видим….
- На платото спирахме няколко пъти - почивки, разглеждане, лами – появиха и те. Сигурно е много трудно да се оцелее в тези условия на тази височина. Да се каже, че нещо расте тук е трудно – единични тревички и нещо като храстчета, но малки, много малки.
- В далечината се виждат действащи вулкани – попушват малко. Онзи горе дали ще е с нас??? Знаем много добре каква е честотата на сеизмичната дейност в тази страна. Чували сме и за пораженията, които са ѝ нанесени. БЛАГОДАРИМ!!! Той ни чува и вижда, дано и да ни пази!!! БЛАГОДРАРИМ!!!
- Накрая започнахме да слизаме. Пътят се вие като змия и там долу някъде е нашето селце Чивай. Имаме и първите оплаквания за главоболие – поне двама човека от групата не са добре. Дано да им мине. Казаха, че си имат лекарства – предложих от моите също. Алекс предложи хапчета, които са местни – може би това е най-добрия подход.
- Към обяд сме в Чивай. Малко прашно селце. Центърът му е ремонт, улиците не са асфалтирани, появиха се триколките – транспорта на бедните, и стандартните стърчащи железа от къщите. Нищо ново. Беше ни разказано за това, че Перу е един от световните износители на медна руда и други метали. Имат хората. Но – 95 % от добива е харизан на чужди фирми. Да ви прилича на нещо??? За тях „месото“, а за перуанците „зелето“ – е средно: свинско със зеле!!! Май и при нас е същата манджа.
- В хотела ни чакаше разкошен обяд – маса, отрупана с местни манджи – взимаш колкото и каквото искаш. Този път се наядохме до отказ. Супите им бяха отлични.
- Починахме си малко, взехме си банските, кърпата и джапанките, и автобуса ни поведе към басейна (силно казано, но …) с минерална вода. И това влизаше в програмата. Къпане на открито в басейн с минерална вода на 4000 метра. Звучи добре, нали??? Мястото е в началото на каньона, който ще гледаме утре. Над басейна все още стои мост на реката, който е правен от инките – и те са си имали Кольо-Фичето. Платихме си таксата за влизане и в басейна. Приятно е. Малко духаше, а с моята неизяснена настинка – стискам палци да се оправя.
- И…в басейна се появи една „нимфа“ – Рита – американка, привлечена от смеха и шумотевицата, която се чуваше от нашата група. Не разбираше нищо, но смеха си е смях на всички езици. Хареса си Тигърчето Петьо и работата тръгна. Тя приказва на английски, а той на български и се разбират само с усмивките си.
- Вечерта изкарахме в един местен ресторант. 100-те метра от хотела до ресторанта ги минахме с автобуса – да не би да се загубим. Вече вечер става хладно – тънката пухенка ми върши страхотна работа една тениска отдолу и друго не ми трябва.
- Всичко мина перфектно – храната беше добра, имахме жива музика, имаше и танци. Даже и нас ни включиха. Рита се появи – явно тяхната група се движи паралелно с нашата от място на място. Тигърчето П е щастливо.
- Исках да помогна на музикантите и си купих един диск – знам, че няма да е качествен, но просто исках да им дам малко парички. Нямах в себе си техните солета и затова им дадох 5 долара. Малко по-късно един от музикантите дойде при мен и поиска да му сменя банкнотата – нямало да му я вземат в банката – била малко дефектна. Както и да е - май бях сбъркал с добрите си намерения. Не всичко, което изглежда че не е в ред, всъщност е така. Трябва да се внимава. След вечерята се разходихме в центъра на градчето – попаднах на едно магазинче с местни местни бижута – изтъргувах се и взех два комплекта за Ачето и Стефчето – дано да им харесат.

19 юни 2017г

- Ставане рано, закуска и в автобуса. Ако имаме късмет, днес ще видим кондорите. Пътувахме около 1 час с едно спиране на поредния пазар. Вече знаем какво ни чака там като асортимент, като цени и т.н. Графикът на местните водачи се изпълнява – местните трябва да имат шанс да продадат нещо. Все пак, всеки път с удоволствие гледам красивите шапки, ръкавици, торбички и какво ли още не, изработено на ръка от хората. Основен цвят е червеният – всичко се върти около него.
- Пътят, по който пътувахме, беше в строителство. Но как го правеха??? Прави се профила на пътя в скалите и след това се включва една поточна линия, в която:
- една машина прави на нещо като смес от малки камъчета – раздробява повърхностния слоя от около 15-20см.
- друга машина прави суха смес от цимент и така подготвения материал;
- трета машина разпръсква вода и пак го разбърква;
- четвъртата машина е тежък валяк;
- след това този слой отстоява и след определен период от време върху него се поставят два слоя асфалт – перфектен път – няма напуквания, няма дупки, няма бабуни.
- Минахме и през тунел, но този не е като нашите – просто пробита дупка в скалата - ами така го правят хората, но се използва – и ние минахме.
- Вече сме в каньона – гледката е страховита и впечатляваща. Стигнахме и до мястото, от където по принцип се наблюдават кондорите – ако те решат да се покажат все пак, де. Около мястото са паркирали около 30-50 автобуса като нашия. Около 500-600 кибика са приготвили фотоапаратите и чакат „птичките“ да се появят. Местят се от място на място, като си мислят, че новото е по-добро. Искат да са до оградата, а не там някъде отзад. Един час мина и няма никой. Отпуснаха ни още 30 минути. И тогава когато ни оставаха само 5 минути, те се появиха – много бяха. Кръжаха, без да си мърдат крилата и без да се интересуват от двукраките там долу. Те си бяха вкъщи. Прелитаха над нас пак и пак. БЛАГОДАРИМ!!! Снимахме, снимахме и май никой не
искаше да си тръгва. Ще ми се един ден да слезем при реката и от там да стигнем до билото - виждаха се пътечки, които някой може би е използвал за тази цел. Сега няма време – тук сме за тези два часа само … у-у-у-у-у-у.
- Все пак всяко нещо си има край – трябваше да се натоварим в автобусчето – чакаше ни дълъг път – днес трябваше да стигнем до Пуно – основния град на Титикака. Чакаха ни около 8 часа път.
- Част то пътят минаваше отново по познатото ни плато – 4400 метра. Този път спряхме на най-високата точка. Огледахме се, пихме по един чай с кока и още някакви местни местни треви. Видяхме заобикалящите ни от всякъде пасивни и действащи вулкани, направихме редовните снимки, и на път. Тези, които ги болеше главата, пак ги боли - лоша работа.
- За себе си реших, че кока листата не са за мене. Ефект не чувствам, а определено не са и удоволствие. Оставам си на вода – редовно и постоянно.
- Пътуваме на изток – държим една постоянна височина – около 4400 м. Картинката около нас също е постоянна – жълта еднаквост. Мислех си че на 4000 м ни чака студ и снегове, но забравих че сме на около 5 градуса южно от екватора. През деня е приятно, само дето трябва да се внимава с разголването – слънцето пече, но сме на високо и на човек малко му трябва за да изстине. Днес като ли че съм по-добре – носът ми не беше запушен. Ще я бъде.
- Спряхме за момент и на поредното езеро – красиво е – на 4400 м. – да не повярва човек – добре, че е пред мене. От поредното пазарче купих обещаната мъничка лама за Маята – сметката е правилна – съотношението на оферираната цена към крайната е 5:1.
- На около 50 км от Пуно минахме през едно малко градче. Хората имаха естествени нужди и потърсихме нужното място – е, по-добре да не бяхме спирали. Но направеното показа, че човек може да се приспособи към всичко.
- По тъмно сме в Пуно и Титикака. Хотелът е добър. Намерихме си ресторантче с редовните перуански изпълнители, хапнахме си и по леглата – утре ни чакаше Титикака. Благодаря ти Алекс, благодаря ти, Тигърче – ако не беше ти, никога нямаше да ги видя тези красоти. А Маята порастна с още една година днес.

20 юни 2017г.

- Стандартна процедура – вече свикнахме – закуска и в автобуса. 15 минути и сме на брега на езерото. 30-40 корабчета са паркирани на пристана и чакат такива като нас. Нашето е второто от дясно – ама те са еднакви, бе. В Перу където и искаш да отидеш ти е нужен местен лицензиран водач – така е и тук. Освен този, който се търкаля с нас от два дни, се появява още едни – той ще е гид само за езерото. Добре – няма проблем. Сядаме и той ни засипва с цифри, обяснения и истории. В другия край на езерото се виждат планините на Боливия – половината езеро е на Перу, другата на Боливия. Най-напред ще минем през тръстиковите острови, а после ще плаваме до едно островче на два часа от брега. Добре – давай капитане !!! (той беше един местен индианец с криви зъби и хубав усмивка - с нашия водач си говориха на местния език – кечуа – добре звучи).
- Наближаваме тръстиката – има пропускателен пункт – ние сме си платили. Обясняват ни как да поздравим местните хора, как да отговорим на техния поздрав: Kamisaraki – Waliki. А хората ни чакат на островите. Всяка лодка си знае пристана – няма мотане, няма застъпване – пазарът е разпределен предварително и всичко е ясно. Ние причакваме на „нашето“ островче и кметът на колонията, заедно с цялото племе ни посрещат. Среща ни и един малчуган – облечен в три ката дрехи и шапка – сложил си е усмивка и ни маха – е докато бяхме далече от острова. После подложи ръчичка …. Научили са го на всичко. Вижте го, моля??? За мене тази снимка стана един от символите на тази страна. Тъжно и красиво. Дали така трябва да е, дали тези хора искат
да е така, ще се изменят ли някога нещата някога??? Няма как да знаем….
- Сядаме върху основата на острова, местните ни заобикалят – бързо и точно – свикнали са. 90 % са жени. Всяка прави нещо – шие, плете, преде. Кметът, на име Сантяго, вече ни разказва как се строи остров, как се закотвя, как се правят къщите върху него, хвали се с наличието на осветление, което идва от соларни панели – имат си и телевизори. Вече правят и по-малко деца – иначе преди било всяка година. Лекцията свършва, всяка жена хваща за ръката по двама от нас и ги води към една от къщичките – т.е. – това е една стая с площ около 9-10 кв.м.- просто място за спане, а след това на пазара. Има го задължително във всяка колония и да знаете - тук пазарлъка не върви – цените са твърди. Тези тук знаят, че идващите имат пари и не отстъпват. След това обявяват, че който иска може да си заплати и да се повози на техните тръстикови кораби. Хайде сега – дошли сме до тук и няма да се повозим – давай. В нашата лодка беше и мъника от посрещането – човъркаше нещо по пода и никой не се грижеше да него. Имаше една зелена „топка“ на носа си, която явно не правеше впечатление на никой, а на него не му пречеше. С Петьо сменихме за малко гребците – лодката вървеше без проблеми. Местните ни похвалиха, че сме добри капитани и обратно на острова.
- Все пак нещата, които предлагат хората, са красиви.
- Рита се появи пак – прегръдки, усмивки – а той какво мисли за мене – попита тя. От къде да знам какво е намислил онзи горе??? Гонда Вода!!!
- Сядаме пак в корабчето и потегляме за острова. Защо на този остров – просто той е определен за нашата група – 2 часа в езерото. Малко на покрива на корабчето, малко вътре и после взех, че поисках да го покарам това корито – стана. Приятно беше.
- Езерото е на 3812 метра – сладководно и все още живо. Дано местните успят да го запазят чисто.
- Пристигаме на острова – бавничко се качваме до центъра на единственото село и се оглеждаме от там – много е красиво!!! Водата е с хиляди оттенъци на синия цвят. Малките вълнички се преследват и все едно, че идват и се качват по склона на острова.
- Хората се бяха подготвили – прекараха ни през поредния пазар (май ентусиазма за купуване вече се е изпарил) и в ресторанта за обяд – на брега - езерото е пред нас. В края на обяда ни демонстрираха как хората са си правили нещо като шампоан – листа от местно растение, мачкане, прекарване през ренде и получената смес се слага във вода. Тази смес пере всичко – вълната, която изпраха пред нас стана наистина чисто бяла. Е, похвалиха, че това чудо била причината мъжете в тази страна да не са плешиви. Вярно – не видях плешив индианец, но дали това е причината???
- Пресякохме острова и заслизахме към чакащото ни от другата страна корабче. Тогава видях една много стара жена. Много ми заприлича на мумиите. Не мърдаше. Само пръстите на ръцете й се движеха – предеше. Очите й също не се движеха. От дясно имаше чинийка за парички. Някой я беше поставил тази жена там. Вечерта щеше да я прибере  – като вещ. След малчугана, това е втория символ на Перу – те си приличат по някакъв начин - тъжни са и в началото на живота и им и в края.
- На връщане пак си поначесох крастата с карането на корабчето и почти по тъмно бяхме в Пуно. Отново искам да БЛАГОДАРЯ и да кажа на Тигърчето А – да е живо и здраво!!! Хубавините днес нямаха край !!!

21 юни 2017г.

- Сутринта тръгваме към Куско – старата столица на Перу. За начина на пътуване вече знаете всичко и няма да го повтарям – дълго е, но е приятно заради това, което виждаш по пътя. Пристигнахме по тъмно рано сутрин – градът беше се смълчал. Денят мина в автобуса. Все пак по тъмно видяхме нещо от града – центъра, катедралата – красиво е.
- Обмених малко пари – по време на предишните опити за обмяна ми бяха отказали за вземат някои банкноти в долари - тук нямаше проблем с тях – взеха всичко. Все пак, когато се
подготвяте за такова пътешествие бъдете прецизни в избора на банкноти – не трябва да са прегънати, скъсани и надраскани – по-лесно ще бъде.
- Купих си и месните лекарства за височини, както и за истинка – в аптеката се обяснявахме с десетопръстната система и работа стана. Изядох едно хапче за истинката и съм заспал като
къпан.
- От всеки хотел изпращам снимки на Маята от поредния ден.

22 юни 2017г.

- Сутринта - бре – добре съм – това хапче подейства. Посоката е Мачу Пикчу . Пътуваме с малко автобусче. Все по-често се чува онова 'Олантайтамбо'. Вече се знае, че това е градчето, от където се тръгва към този феномен. Ще вземат да забравят за Гонда Вода. Един го вика така, друг го поправя – било с й и без й. Но при всички случаи звучи добре. Полека се търкаляме към крайната си цел днес , а тя е именно това малко градче.
- Пристигаме към 1-2 следобед. Градчето е пълно с туристи. Чува се всякаква реч и всякаква порода двукраки се разхождат из центъра – руси, тъмни, къдрави, гологлави, по двойки, сами,
с огромни раници или просто по къси гащи и малко „колосана“ риза. Готино е.
- Купихме си по-една шапка с надпис Мачу Пикчу – готови сме за утре. Взех по една и за Серьогата и Иво – не може – приятелите следва да се уважават. Набутах ги някъде в раницата.
- Разгледахме и терасите около градчето – от едната страна искаха пари – дадох им и се изкачих до най-високата точка – селото е в краката ми. От другата страна на селото терасите се
посещават без заплащане, но нагоре може да се качиш до 5 часа след обед. Инките са били най-големите майстори на терасирането – ето все още съществуват – не се използват по
предназначение, но и така става работа. Накрая уважихме центъра с по една бира и се дотътрихме до хотела.
- Поизпрах малко – нещо блузките и другите неща започнаха да свършват. Имаше и място и възможност нещата да изсъхнат – два дни щяхме да сме на това място.
- И вечеря с консумация на фирменото перуанско ядене – 7 човека си поръчахме. Стигнахме до ресторанта – там няма никой – да не сме нещо сбъркали??? Не, не сме това си е местната система – водя ти група за вечеря. Това се трае. Но … донесоха ни поръчаната вечеря – ужас – печен плъх. Ей хора, яде се, но трябва да сте гладни. Аз си го изядох – как беше - пени се, не пени се – ще те ям – пари съм давал. Разбира се, има и други неща за ядене. И на другия ден ми нямаше нищо – само дето бързах за закуската. Абе Гонда Вода – в най-негативния ѝ смисъл.
- И за да не свършваме деня с тази история вижте нещо красиво – видяхме го на поредния пазар по пътя към Олантайтамбо на поредното пазарче. След като ни разказаха за това как се правят цветове, как се преде и тъче, ни показаха и едно оглозгано черепче и попитаха дали знаем от къде това чудо се е взело при тях - ами било на турист, който нищо не си купил от пазара им – ууууууууу. Аз не си купих нищо – ще видят те….. Но нещата са красиви!!!
- Тигърче А пак си заслужи възгласа БЛАГОДАРЯ, както и пожеланието: да си жив и здрав!!!