Пътешествие Перу 2017 - пътепис на Станислав Георгиев - последна част

25 юни 2017

- Сутринта започва с редовната закуска. Автобусът този път е по-голям, но с нас ще бъдат и хората, които ще ни помагат в нашето пътешествие - 8 местни момчета – изглеждат якички. Днес трябва да стигнем до 4600 метра. Отделяме в торби всичко това, което няма да ни трябва горе и го оставяме в хотела. Е, раницата олекна мъничко, но добре, че няма да я нося аз.
- След пътуване от около 1 час по асфалт, завиваме на дясно и тръгваме по прашен планински път. В последния момент възстановихме запасите от вода – имам 3 литра – ще видим до къде ще стигне. След още около 1 час спираме за почивка и Тигърчето Алекс ни дръпва един разказ за това какво е станало в този район на Перу преди около 47 години. Земетресение от 8 степен – пълен ад. По склоновете със огромна скорост се е спускала каша от вода, кал, лед и огромни камъни. Не е имало никакъв шанс да се спасиш. Каквото е било на пътя на тази ужасяваща лавина, е било унищожено. Разбира се, следите, които могат да се забележат сега, са само огромните камъни, които странно стоят в зелените равнинни места. Не ти се вярва, че това е станало. Животът е взел своето, но е и дал своето – земята пак се обработва, пак има хора, които живеят по тези места. Лошото се забравя бързо. БЛАГОДАРИМ!!!
- За статистиката – през 1970 година имаше световно първенство по футбол в Мексико и България играе с Перу веднага след земетресението. Водехме с 2:0, а те-страдащите ни победиха с 3:2 в крайна сметка – малка подробност – мача се игра на почти 3000 м надморска височина. Второто полувреме нашите не можеха да ходят. Ето това е аклиматизация и наличието на кислород. И нас ни чака мач, но с природа…дано ние да се победителите???
- Следващата почивка е на едно изумрудено езеро. То е малко преди да оставим цивилизацията и да започнем активно да използваме нашата собствена двигателна система. Малко снимки. Нещо, което не бях виждал до момента – дърветата, до колкото ги има, са без кора. Преди това бях виждал дърва за отопление и си мислих, че едва ли не някой ги е белил. Не, те са си такива – без кора.
- Следва да отбележим, че по пътя бяхме обект на проверка – правилата се спазват – без лицензиран водач не можеш да попаднеш никъде. Това е добре.
- След около 3 часа стигаме до обширна поляна – тук оставяме автобуса. Нашите придружители бързо хващат няколко магарета, товарят ги с нашите раници, сандъци с провизии, палатки и какво ли още не и след около 30 минути тръгваме. Днес трябва да качим 800м денивелация. Алекс предупреди никой да не минава пред него – сигурно има причина.
- Тръгнахме и … само след 5 минути трябваше да спрем – обяд!!! Добре – обяд, но какъв само !!! Момчетата се развихриха и … появиха се маси, столове, покривки, чай и … все
едно сме в ресторант. Готвачът беше с бяла престилка и шапка, чиниите, чашите, шансовия инструмент – истински!!! И това всичко до една рекичка – красота. Е това не бях го очаквал.
- Видяхме и нашия връх Писко – ей къде е – да се пресегнеш и да го пипнеш. Тръгнахме нагоре – бавно и с чести почивки. Полека пулсът се ускори – като дадеш газ и
моторчето веднага вдига оборотите. Добре – разбрах – от тук нагоре полека. Пътеката е добра – вие се на ляво и на дясно и дава възможност да се отдишаш.
- Тези фурии с магарета ни настигнаха след не повече от 1 час . Вървят на пушка нагоре. Ние по сравнение с тях сме като мравки – нито можем да ходим, нито можем да носим.
Сигурно като се качим горе, всичко в лагера ще е готово. Да – първата среща с носачите е впечатляваща.
- През цялото време пътеката върви успоредно с река, която видяхме долу и която идва от ледниците. Ту е спокойна, ту е водопад.
- След 3ч и 57 мин. сме на поляната където е базовия лагер, който е на 4600 метра. Както и очаквах, палатките са готови. Имаме си палатка-кухня, палатка-столова, палатка –
тоалетна и 7 палатки за нас.
- Чудесата с обслужването продължиха – момчета даваха на всеки тасче с топла вода, малка кърпа и съвет да си измиеш лицето, ръцете и краката, да се преобуеш и облечеш – полека слънцето падаше, а заедно с това и температурата на въздуха. И бяха много прави. Е, дойде ред и на дебелите дрехи. Облякохме термо бельото, нахлузихме панталоните и облякохме дебелата пухенка. Така е по-добре. Подготвих челника и спалния чувал. Над нашия лагер се вижда сградата на последната хижа – цялата от камък и със струйка дим от комина. От тук нагоре няма нищо. А наоколо да искаш върхове … чуват се и нови възгласи - Чакрараху, Уаскаран – опитай се да ги запомниш …
- Има и една неприятна за мене изненада – няма покритие за телефоните, няма и връзка със света, а забравих да предупредя Мая, че няма да има връзка с мен през следващите 5 дни. Е, тя ми е умничка – трябва да се сети – дано!!!
- Дойде вечерята – обслужването отново е на ниво – за тези условия, в които сме е направо супер!!! В столовата има и осветление. Поднасят ни първо, второ – нямам думи. Има чай, кафе и каквото още можеш да се сетиш. Браво, браво на момчетата!!! Вече е тъмно – малко разходка на челник по поляната и в палатката. Мушкам се в чувала така както съм си – е без обувките, де. Не е студено, но не и топло – капсулирам с качулката на чувала и съм заспал – е на пресекулки – все пак е 4600 метра. Важно е да отбележа, че до тук човек може да се качи с половинки туристически обувки без проблем. Това беше и съвета на Тигърчето Алекс – да е жив и здрав !!! Взетите уормъри за краката и ръцете на мен не ми потрябваха, но е добре човек да ги има за всеки случай.
- Малко се чудих как ще се оправя през нощта, ако се наложи да правя нещо, но много не му мислих – каквото ще става, ще става. Гонда Вода – нали ?!?!
- По едно време, все пак се наложи да видя как е времето навън. Пипам върху чувала – скреж, пипам платката – пак скреж. Какво става ??? Навън е около минус 5-6 градуса –
студеничко е. Небето е ясно и звездите те удрят по главата. Дренирането мина без проблем – колко е хубаво в чувала.

26 юни 2017

- Разбрах защо е имало скреж в палатката – трябвало е да отворя коминчето отгоре – иначе цялата влага от дишането ми остава вътре и се превръща в скреж и …се лепи навсякъде. Утре няма да е така. Човек се учи, докато е жив!!!
- Има и неприятни новини – Роси не е добре. Ицето се върти около нея като квачка, но какво може да направи. Отгоре на всичко е стъпила в дупка с разни неприятни неща и обувката и не става за нищо. Един от водачите й даде резервна обувка за деня. Дано да се оправи. Изнесох всички влажни неща от палатката на слънце – изсъхнаха за нула време–ами ако нямаше слънце? 
- Днес ни предстои аклиматизация – ще ходим до езеро 69. Като име не ми звучи, но така е тук – всички езера са номерирани и си има само номер – като в затвора – затворник номер….
- Хапваме и редичката тръгва. Героите са изморени – личи си отдалече. Ходенето е бавно – всъщност няма крачки, а просто си слагаш единия крак пред другия. Добре, че не се навлякох. Слънцето се вдигна и е достатъчно да си по тениска и къси гащи. Скоро групата се разкъса. Напред сме 4-5 човека – останалите изостават – явно езерото ще го видим само няколко човека.
- Отдясно на нашата пътека през цялото време се вижда Чакрараху – ужасно красив е. Виждаме го от различни ъгли, но чувството е едно и също – недосегаем, или поне за мен. Струваше си ходенето – такива неща не се виждат всеки ден. Като се докоснеш до тях, ти се иска да … пълна еуфория/нирвана. Вижте какво направи тигърчето Алекс - разбирам го. Днес се качихме над 5000 метра и отново слязохме до 4600 метра - добре.
- Предстоеше ни и още една изненада. Тя дойде след като се наситихме на езерото със странното име 69. Все пак то е толкова красиво – не му отива това тривиално име. За кой ли път никой не искаше да тръгва обратно към лагера. Но все пак си тръгнахме и … срещу нас готвача и още двама от шерпите. Тези какво правят тук??? Докато си задавах този въпрос, тези пак се развихриха и получихме обяд в чинии, с вилица и лъжица. Абе тези добре ли са??? Обясниха ни, че това ни се полага и – хайде яжте!!! Приятно е, но е необичайно. Хапнахме, подадохме им чиниите и „излязохме от ресторанта“. И тръгнахме към лагера. Само след 30 мин те ни настигнаха по пътеката, носейки всички нужни за обяда неща и почти на бегом ни подминаха. Те бяха нахранили цялата група, разкъсала се по пътеката и сега бързаха към лагера – вечерята щеше да бъде готова за нашето връщане.
- Прибрахме се по живо и здраво – всички са ОК с изключение на Роси. Главоболие – май нещата не вървят добре.
- Преди вечеря се качих до хижата – хората бяха така добри и ми дадоха възможност да си заредя телефона. За сега той ми служи перфектно – прави снимка след снима и батерията не се изтощава бързо.
- Вечерята беше готова навреме и както винаги добра. Глезят ни, много ни глезят. А ако тези момчета ги нямаше. БЛАГОДАРЯ!!! Да си жив и здрав, Тигърче А!!!
- Нощта мина много по-добре от вчера – спал съм добре – явно аклиматизацията има голямо значение.

27 юни 2017

- Днес трябваше да се качим в лагера, от където щяхме да атакуваме върха. За тривиалните неща няма да говоря – всички си мислехме вече за баира, който трябваше да катерим. Трябваше да стигнем до 4960 метра. Тава вече е по-високо от Монблан. Роси и Ицето си тръгнаха надолу – тя не се чувства добре – така е по-добре. Мислех си – какво ли щеше да стане ако Мая беше с мене – добре направихме.
- Извадих българския флаг и го закрепих за раничката - ще го оставим горе. Вървим – бавно – крачката е символична – по-бавно от вчера. Все още съм с половинките обувки и тънката грейка – няма проблем засега.
- Гонда Вода – изненадите не спират. Тигърчето Алекс се подсмихва и ни наблюдава. Трябва да минем през леглото на вече изчезнал ледник – спускане по вертикална стена от около 30-40 метра – една верига и едно обезопасяващо въже. До тук бяха и Светослава и Данчо – те вече бяха решили, че няма да атакуват върха, но и днешната им разходка стигна до тук.
- Един по един групата се спусна долу – първа беше Дани – като бивша катерачка го направи перфектно.
- От там до лагера си беше просто маане – бавно и внимателно. Към средата на деня сме там. Както винаги всичко вече е готово. Фуриите пак се свършили всичката работа. Ще сме по трима в палатките - има ли значение. Така нареченото „спане“ ще е кратко и на пресекулки – не очаквам дълбок сън.
- Получаваме редовния обяд – супата беше перфектна. Почерпих бандата с малко шоколад и ядки – идеята е да сме добре за атаката. Всеки си има своите притеснения… Налягахме и ще спим – да ама не – на тази височина си за първи път – моторчето не е свикнало и се надбягва със секундите – а бе иска да излезе през устата…Е подремахме си до 12 часа през нощта.

28 юни 2107

- Денят дойде – нашите водачи ни събудиха. Облякохме се и ….тръгнахме. Ледникът е надвиснал на около 100-тина метра над нас. Тъмно е, но челниците вършат работа. Пикелът в едната ръка и нагоре … Вече съм със зимните обувки – добре, че ги взех!!! След около 1 час стигаме ледника – всеки си слага котките. Алекс ни разпредели по групи – аз съм с Доби, Дани и Рикардо, като водач. Да сме живи и здрави !!! По правилата на Перу от човек до човек на въжето трябва да има около 15 метра – така и ще вървим. Бавно се търкаляме нагоре. Спре ли един от групата, спира цялата група. Рикардо беше безкрайно търпелив през цялото време – нито веднъж не каза , че трябва да тръгваме или защо някой се мота.
- Групата на Лили и Боби ни подмина - те са по-бързи – няма проблем. Настигат ни и ни подминават още две или три групи – не помня вече колко точно бяха – какво значение има
– нали вървим нагоре!!!
- След около 2 часа ходене Доби свърши горивото. Склона стана много стръмен и тя беше до тук. Рикардо извика един от шерпите, откачи я от въжето и този мъж тръгна надолу с нея. Сега сме само трима, то това не означава, че ще вървим по-бързо. Височината вече се чувства осезаемо. В началото правихме по около 50 крачки и спирахме за почивка. Колкото по-високо се качваме толкова по-често спираме. Дишаш с отворена уста, но не чувстваш възстановяване – ето го това, за което всички говорят – липсата на кислород – видях или по-точно усетих какво е.
- Полека тъмнината избледнява. Няма да успеем да се качим за изгрева – горе ще сме по-късно – когато – тогава. Само да се качим.
- Благодарен съм на Дани, че спира толкова често – помолих я за това. Гледам нагоре и ми се струва, че до върха има още доста. Полека – ще стане.
- Минаваме през няколко ледени „моста“ в ледника – от двете страни са пукнатини, на които дъното го няма – ужас. Ей, онзи горе - нали сега няма да мърдаш тази планина??? Вече е светло, а ние вървим ли вървим – 5-10 крачки и почивка. И … вдигам глава виждам на заобления склон пред мене Лили и Бобо – настигнахме ли ги - беше първата ми мисъл. Погледнах в краката си, пак вдигнах глава – а бе тези са се развързали и снимат ли снимат. И като ни видяха – шумотевица, прегръдки, радост – ами ние сме на върха. Стана някак неусетно и неочаквано, но е хубаво !!! Благодаря на Рикардо, на Дани !!!
- Стоим на ледената шапка на Писко !!! Всичко около нас искри и е огряно от слънцето. Снимки, снимки !!! Наоколо са върхове – по-високи и по-недостъпни от нашия. Сега разбирам, защо джадето е към Писко - първо е относително достъпен връх и второ - от него се виждат всичките останали върхове. БЛАГОДАРЯ. Жив да си, Тигърче А!
- И пак не ни се тръгваше, но времето не чакаше, а ни чакаше пътя обратно. Качването до тук ни отне почти 8 часа. Рикардо каза, че сам го качва за 2 часа… Леле какви сме мърди.
- Забихме флагчето на върха, укрепихме го, погледахме го – оставихме символа на България на този връх. Даже времето или човешка ръка да го махнат от там, то е вече там!!!
- Поехме надолу. Сега вече имах възможност да видя от къде сме минали през нощта – ами страшничко си е било. Минахме по мосчетата – на едно то тях имаше видима пукнатина по средата. БЛАГОДАРИМ !!!
- Някъде на половината от пътя срещаме групата на Алекс – големият Петьо е зациклил също. Оказа се че човекът има диабет – и с това е тръгнал нагоре…браво на него – така
трябва да е – човек не трябва да се отказва от мечтите си !!! Цялата негова група е останала с него – Алекс, малкия Петьо и Краси. Браво на тях – така се прави. Алекс каза нещо много важно – експедицията се счита за успешна, даже и тогава, когато един от членовете й е стигнал върха. Четирима от нас бяхме горе – това е повече от успех.
- Полека се спускаме по ледника. Чудесата продължават. При качването нагоре даже не бях потен – на върха бях сух. А надолу – като в сауна. Пот тече отвсякъде, но не можеш да се съблечеш. Каската също трябва да стои на тиквата ти. Въжето е задължително, както и пикела.
- Но всичко това е бял кахър – Гонда Вода – хубавинята е безкрайна. Жив да си, Тигърче А!!! Спуснахме до края на ледника за 1 час и 50 мин. Бързаци, а??? В края на ледника
свалихме котките и след около 30 мин сме в лагера. Ами сега какво??? Получихме си обяда и се натъркаляхме в палатките – умората се чувстваше. Слънцето ни изгаряше – и няма къде да се скриеш…. Проблемът беше големия Петьо. Човекът не се чувстваше добре. Имаше два варианта – да останем и преспим в този лагер или да продължим и се спуснем в базовия лагер на 4600м. Аз определено бях за втория. В крайна сметка Алекс реши да вървим надолу.
- Събрахме си нещата и тръгнахме – полека – пак полека. Сега беше още по-опасно – бяхме уморени. Трябваше да минем пак през коритото на ледника, да изкачим сипея и после да сме в базовия лагер. Е, това спускане някои го преживяха много емоционално, но и това е красиво – тъкмо ще го запомнят. Сигурен съм, че всеки е въздъхнал с облекчение, след като се изкачи по веригата на сипея и видя базовия лагер. Към 5 часа вечерта всички са в базовия лагер. Данчо и Светослава ни срещнаха с радост бяхме се забавили, но все пак сме си в „къщи“. 
- Фуриите ми взеха акъла още веднъж – в определени моменти тези момчета вървяха с минимум 60кг на гърба си – носеха своята раница, че и още две. Остави това, ами с този товар, с лекота се изкачваха по веригата – браво, браво, браво!!! Към това следва де се добави стандартното им поведение - пак бяха преди нас в лагера, вече бяха разпънали палатките и вечерята се готвеше. С Дани се съюзихме и дадохме малко парична компенсация и благодарност на Рикардо. Без него бяхме за мустака – човекът си ги заслужи!!!
- Имахме сила и за вечеря, а хората ни бяха подготвили и по един коктейл – първия алкохол, който се появи в лагера. Отново са на ниво!!!
- Тази нощ съм спал без пробуждане – височината вече не ми влияе.

29 юни 2017

- Днес ще се прощаваме с базовия лагер и ще се спуснем до Цеболапампа и от там ще ни закарат в Уараз – ходенето още свърши – ще ми се още.
- Времето не е много добро - има облаци – не всички върхове се виждат – БЛАГОДАРИМ – ами ако това се беше случило вчера??? БЛАГОДАРИМ. Сутринта обиколих лагера, хижата и равнината – довиждане – благодаря за госториемството – оставям сърцето си тук – още едно към това, което някой беше издълбал в камъка. Поглеждаме още веднъж лагера и тръгваме надолу.
- Вече е лесно – просто вървим. Трудности няма. Вървим напред с Тигърчето П и Доби. Снимам много – вече не се притеснявам, че батерията ще свърши – след няколко часа
сме в цивилизацията.
- Говорим си за вече минали нещо и неусетно слизаме в „равнината“ – от тук ще вземем автобуса. Цялата група е долу и на изпроводяк – обяд!!! Същата процедура както в началото – маси, столове и т.н. Хапнахме, снимката с всички участници в експедицията, мятаме раниците в автобуса и надолу.
- Всички са доволни и малко тъжни, а от там и мълчаливи - нима свърши и това???
- В Уараз сме към края на деня. Взимаме си торбите с излишния багаж, връщаме взетото под наем оборудване и пак в ресторанта. Големият Петьо, а както и малкият, имат имен ден – малкият се отчете с бомбони, а големият ни почерпи с пиенето за вечерята. Да са живи и здрави!!! Момичета пак се забиха в пазарчето на Уараз – за последно!!!
- Намерихме и Роси и Ицето – те са добре – минали са през разни перипетии, но са ОК.
- Приятно е да си в цивилизацията – стоиш дълго под душа, дишаш спокойно и т.н. Има нещо от качването – от време на време въздуха не ми стига – вдишвам дълбоко и нещата си тръгват – непознати реакции на тялото.

30 юни 2107

- Днес цял ден ще сме в автобуса и трябва да стигнем до Лима. 4-5 часа минаха по серпентините на планината, гледане на филми и полека се спуснахме до океана, а после 3-4 часа в трафика на Лима, докато стигнем до автогарата. Автобусът удари леко кола пред него – не стана нищо особено – шофьорите си поговориха 15-20 мин и тръгнахме пак.
- По пътя видях как мият коли в Лима – с водата от една кофа се мие една кола – представяйте си го, както искате. Видях и готови къщички – направени от мукава или картон – не ги пипнах. Стояха на улицата за продан. Тези сигурно се майтапят, но си беше самата истина.
- Попаднахме в трети хотел – този май е най-лошия от трите, в които бяхме в Лима. Пак сме трима – всичко е ОК. Групата реши да вечеря – нямам никакво желание да чакам „пилето или рибата“ – взех си един сандвич и йогурт от близкия супермаркет и в леглото.

1 юли 2017

- Днес си тръгваме за БГ, но това ще стане след обяд. Сутринта е на разположение, за да видим нещо от града. Закуска, една карта на града, удобно облекло и на път. Не се разбрахме с групата и поех самичък. Имах няколко цели – постоянна изложба на брега на океана, океана, центъра на града с живописна градина и музея с останките от двореца на племето Лима. Имах 6 часа и ги оползотворих. Всички тези места са чудесни!!! Не ги пропускайте.
- Изложбата – действително е много красива и няма нищо общо със сергиите. Маята пак намаза.
- Океанът – за да стигна до него ми трябваше около час и разходка от няколко километра, но си струваше. В тази част на града до него се стига само от едно място – така са го направили. Аз го пипнах, той ме окъпа и станахме приятели. Намерих няколко камъчета за Доменик, поканиха ме да опитам сърфинг – водата била топла??? Но нямах време (не желание). Накефих му се яко на океана!!!
- Центъра на града – видях най-красивата църква досега – разбира се БЛАГОДАРИХ за всичко, което видях тези 18 дни. Парка също е прекрасен – различни атракции, деца – много деца – играят, викат, смеят се - деца!!!
- Музея на племето Лима – страхотно място – обхващало е повече от 170 декара, но сега е разположен на не повече от 17 декара. Всичко останало е приватизирано и застроено с къщи и блокове. Как се казваше онази думичка …., забравил съм я защото при нас я няма. Дворецът е изграден от кирпич и е устоял повече от 2000 години. Оказа се, че по тези земи е имало цивилизация и преди инките, които са строили така, че тези постройки са издържали ред земетресения и все още съществуват – май трябва да се връщаме към кирпича - щом е толкова устойчив!!!
- Към 1 часа след обед се събираме в хотела и тръгваме към летището. Последното задръстване – махаме на всички със смесено чувство. Беше хубаво и интересно, беше тъжно заради реалността в тази страна, радваме се, че успяхме да видим всичко за което си бяхме мечтали, радваме се, че си отиваме в къщи и сме сигурни, че ще има нови предизвикателства. Алекс вече ни подпали чергата с разкази за Чили, за Патагония.
- Стигаме до летището, минаваме полагащите се проверки и след 2 часа сме в самолета. Този път съм се подготвил – тънката грейка е с мене. 10-те часа минават бързо – съня взе своето. Само дето този самолет беше малко по-стар и съответно по-тесен. Да му мислят големите хора.

2 юли 2017

- Пристигаме в Париж към 2 часа след обяд - вече сме в рамките на новия ден. Бързичко се настаняваме в хотелче, което е в рамките на летището. Днес ще се видим с Доменик. Групата ще ходи до Айфейловата кула – няма лошо. Аз се връщам на летището, взимам бързото метро и отпрашвам към града.
- С Доменик се разбрахме да се видим около Нотърдам. Така и стана.
- Разходихме се, показа ми сградата на Сурбоната и неговия институт. Обсъдихме проблемите на Арева, насладихме се на уюта на любимото му ресторантче и вечерта мина на един дъх.
- Дадох му камъчетата – много им се зарадва, разказа ми кое как се казва, набързо направи планове за това от кое какво ще измайстори – браво на него !!!
- Късно вечерта обратно в хотела и в леглото. Е имаше малко приключение, но всичко мина добре - като излизате от хотела си взимайте неговата визитна картичка със себе
се – иначе ще имате проблеми !!! Понякога в един същи район има няколко хотела с едно и също име – просто са верига и ако не знаеш кой точно е твоя – проблеми. Е – с помощта на една симпатяга си намерих хотела – и французите са хора – особено мацките !!! Утре ще съм си в къщи.

3 юли 2017

- Ставаме рано. Няма раници и багажи. С шатъла се добираме до нашия термирал и в самолета. 3 часа и сме в София. В къщи сме си!!!
- Багажите на всички дойдоха без проблем. Правим последната снимка – обещания за изпращане на фотографски постижения и който от където е.
- За всичко, което преживях тези 18 дни благодаря на Лили и Боби, на Светослава и Данчо, на Краси и Петьо, на Роси и Ицето, на Деби, на Дани, на Тигърчето Петьо и най-вече БЛАГОДАРЯ на Тигърчето Алекс – да е жив и здрави и все такива неща да организира.
- Маята ме чака навън с една огромна роза – хубаво е!!!
- Хубаво е че сме в къщи, лошото е че се връщаме към обичайните си задължения и адренилина ще ни липсва.
- НО – това, което е пред нас, си е за нас. Да сме живи и здрави!!!
ГОНДА ВОДА, приятели!!! :)